Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт не каза нищо.

— Тоя кучи син шантажира хората — продължи тя. — Той е един шибан клонинг на Джон Едгар Хувър. Мръсното му копеле събира незаконни досиета за всички, включително и за мен. Показа ми моето, тъпата му свиня, и аз възнамерявам да изискам по закона всичките му досиета.

— Внимавай с този човек — каза Кийт.

И тримата замълчаха. След малко Джефри наруши тишината.

— Той е грубиян и като всички грубияни е едновременно и страхливец.

— Даже и страхливецът може да се окаже опасен, ако има оръжие в ръцете.

Джефри кимна.

— Да, но нас не могат ни уплаши. Стоял съм изправен срещу войници с оръжия и дори щикове, Кийт.

— Може и аз да съм бил от другата страна, Джефри. Беше ли във Филаделфия през есента на 1968 година?

— Не, както не бяхме и в Кент Стейт, където войниците стреляха, но имахме приятели, които се бяха оказали там, и ще ти кажа направо, че ако знаех какво ще се случи, щях да съм там.

— Да, сигурно щеше да си — кимна Кийт. — Но тогава времената бяха други, а и каузата ви може би беше по-добра. Не се самоубивай заради областни наредби.

Известно време никой не проговори; само отпиваха от чашите с вино. Свещите примигваха под мекия вятър, който се провираше през прозореца, и Кийт усещаше дъха на полските цветя — невероятно съчетание от аромати.

— Знаеш ли нещо за него? — обърна се Гейл към Кийт.

— За кого?

— За Бакстър.

— Не. Мисля, че си го спомням от гимназията. Не беше онова, което сега наричаме интелигентност.

— Е, аз пък си го спомням много добре — намеси се Джефри. — Не се е променил много. Все същият тъп насран задник. Семейството му е доста заможно, но за сметка на хитрини и всякакви социални издънки. Не си ли спомняш, че децата на Бакстърови вечно бяха загазили? Момчетата до едно бяха грубияни, а момичетата заставаха все бременни пред олтара. По жаргона на провинциалните градчета „в рода им има лоша кръв“.

Кийт не отговори. Беше повече от ясно, че Джефри и Гейл не клюкарстват и не се оплакват. Те искаха да го наемат. Той познаваше метода.

— Той е много ревнив и властен мъж — продължи Гейл.

— Имам предвид брака му. А между другото, Ани си е все така хубава и привлекателна, с което кара Бакстър да бди над нея като ястреб. От това, което стига до ушите ми, заключавам, че тя е самото въплъщение на добродетелта, но той й няма вяра и за пукната пара. Хора от тяхната улица, с които се познаваме, казват, че той държи къщата си под непрестанно наблюдение, когато отсъства. Преди няколко седмици у тях е станал някакъв инцидент с огнестрелно оръжие някъде към пет сутринта. Той си е бил у дома. На съседите било казано, че било случайност.

Кийт не каза нищо и лицето му не изразяваше нищо повече от може би добре отработена смес от мек интерес и лек скептицизъм, както всеки път, когато разговорът затънеше в дебрите на „чух да казват…“. Изпитваше чувството, че отново седи в някакво европейско кафе и някой го уговаря да си купи някаква стока.

— Не е свестен човек, но хората в града нямат друг избор, освен да взаимодействат с него — продължи Гейл.

— Дори и някои от хората, които работят с него, го намират за грубиян. И въпреки това по някакъв перверзен начин той може да излъчва очарование. Той е от старата школа и сваля шапка на всички дами, нарича жените „госпожо“ и е изключително почтителен към градската управа, духовенството и така нататък. Пощипва бебетата по бузките и помага на старите жени да прекосят улицата. — Гейл се ухили. — Също така много обича да щипе сервитьорки по дупетата и да помага на госпожици в стрес да се освобождават от пристягащите ги дрехи. Абсолютен пор. — Гейл разля последното вино по чашите.

Кийт остана заслушан в нощните птици и щурците. Гейл не му бе казала нищо ново, макар че да го чуеш на живо от човек вече имаше разлика. Някъде в дъното на съзнанието му, където се намираше наученият в най-ранна възраст морал, промъждука мисълта, че не бива да разваля един брак, един дом, едно семейство. През годините се бе озовавал в множество ситуации, които определено можеха да се считат за неделикатни, може би дори и безсрамни, но онова беше тогава и там. А сега беше тук и сега. Макар че, ако вярваше на Джефри и Гейл, семейство Бакстър не бяха съвсем щастливи, като Бакстър беше социопат, а жена му се нуждаеше от помощ. Може би.

— В професионално отношение този човек си е чиста проба неандерталец — каза Джефри. — Има си сериозни проблеми с младото поколение в града. Да, вярно, повечето деца се обличат причудливо, носят коса до раменете или си бръснат главите и си издуват касетофоните до пръсване в парка, и по цял ден киснат из него. Навремето и ние правехме какви ли не глупости. Но Бакстър само ги тормози, без да им протегне ръка за помощ. В полицейския му отряд няма офицер за работа с децата, няма програма за работа с проблемни ученици. Има само патрулни коли, ченгета и затвор. Градът умира, но Бакстър не го вижда. За него законът и редът стоят над всичко, всичко останало в най-добрия случай са лиготии.