Нельсон Демилль - Спенсървил

— Имам само още тридесет секунди преди да направя нещо необмислено — каза тя.

— Тук все още е провинциално градче, нали? — изтръгна от себе си усмивка той.

— Много провинциално.

— Искам да ти кажа, че писмата ти ми помогнаха в няколко много трудни момента.

— Същото важи и за мен тук.

— Кога можем да пием по чаша кафе?

Тя се усмихна.

— Ще дойда при теб с колата. Когато отивам при леля си. Но не знам кога ще стане.

— Обикновено съм си у дома.

— Знам.

— Съпругът ти… — започна той.

— Знам и това. Знам кога да дойда.

— Добре.

Тя протегна ръката си и той я пое.

— В Европа, Вашингтон и Ню Йорк хората се целуват за довиждане — засмя се той.

— В Спенсървил само казваме: „Желаем ви приятен ден, господин Ландри. Много се радвам, че се видяхме.“ — Тя му стисна ръката, обърна се и тръгна.

Кийт я загледа как пресича улицата. Трите жени ги поглъщаха с поглед.

Той остана за момент на място, без да успее да си спомни къде се намира, къде е колата му или какво трябва да прави.

В гърлото му се бе надигнала някаква буца и той не откъсваше погледа си от парка на отсрещната страна, но те вече бяха изчезнали. Прииска му се да ги настигне, да я хване за ръката и да каже на приятелките й: „Извинете ме, но ние се обичаме и си тръгваме.“

Но може би тя се нуждаеше от време, за да го обмисли? Може би не бе харесала онова, което бе видяла? Той се замисли над разговора им, повтори си го, за да не го забрави, и се опита да извика в паметта си изражението й, помисли си за видяното в очите й.

От това, което бе успял да долови, животът й до този момент не бе й предлагал много радости, но човек не можеше да го види нито в очите й, нито по лицето й или походката й. Някои хора вадеха на показ всеки белег, всяко разочарование, всяка мъка. Ани Прентис беше вечният оптимист, щастлива, жизнена, и непокорена от живота.

Той, от друга страна, бе напреднал в живота и може би нямаше вид на изстрадал човек, но носеше в сърцето си всяка мъка, разочарование и човешка трагедия, на които бе ставал свидетел или които бе изпитал.

Нямаше смисъл да си блъска главата как ли би протекъл животът им, ако се бяха оженили и бяха имали деца. Всичко щеше да е чудесно. Винаги бяха казвали, че са създадени един за друг. Сега беше по-важно да разбере дали наистина беше възможно да продължат оттам, където бяха прекъснали. Циникът у него само се изсмя на тази мисъл. Младият Кийт Ландри, човекът, който бе обичал истински и без резерви, каза „да“.

Качи се в колата си и запали двигателя. Имаше някакъв смътен спомен за списък със задачи, но потегли направо към дома си.

Докато караше, в паметта му изплува денят отпреди двайсет и пет години в спалнята й в Кълъмбъс. Зората вече се разпукваше, а той отдавна вече беше буден и облечен. Бе преседял часове втренчен в голото й спящо по гръб тяло в топлата стая, в незабравимия й профил, в дългата й коса, разпиляна по възглавницата.

Разбира се, той винаги бе знаел, че ще мине много време преди да се видят отново. Никога обаче дори и не му беше хрумвало, че ще пролети четвърт столетие и светът, който толкова добре бяха познавали, ще потъне навеки в миналото. Докато седеше в спалнята й, той за кратко се бе замислил за войната в Азия, за вероятността да го убият, но всичко в онзи момент бе изглеждало съвсем далечно. Те бяха хлапета от малко провинциално градче, прекарали четири идилични години в колежа, и предстоящите две години в армията изглеждаха само като бабуна на пътя. Единствената му грижа тогава беше, че след като са прекарали две неразделни години в гимназията и четири в колежа, тя ще се чувства самотна без него.

Той бе приключил с обучението си във Форт Дикс, но вместо да ги пуснат в отпуск, ги откараха спешно на курс по справяне с безредици, след което ги изстреляха във Филаделфия поради антивоенните протести, които се бяха изродили във вандалщини. Светът бе нахлул безцеремонно в живота му, както по време на всяка война, но за него това беше нещо ново.

Бе успял да й позвъни от един автомат, но не я завари в квартирата й, а в онези дни нямаше автоматични секретари. Отново бе направил опит да й позвъни, но този път даваше заето. Накрая й бе написал писмо, но минаха няколко седмици преди отговорът й да го открие във Форт Дикс. В ония дни комуникациите не бяха толкова лесни, а през следващите месеци се бяха превърнали в още по-голям проблем.

Вече бе стигнал до фермата. Зави по алеята към къщата и паркира зад нея, като остана зад волана.