Нельсон Демилль - Спенсървил

Тя никога не коментира промяната в тона му нито нередовността в отговорите му. Продължаваше да му пише по две или три страници новини от градчето и понякога се връщаше към съвместното им минало. Понякога влизаше в темпото му и писмата им ставаха съвсем редки и към средата на осемдесетте нещата изглеждаха така, сякаш всеки момент кореспонденцията им щеше да секне, ако не се брояха картичките за Коледа и честитките за рождените дни.

От време на време той отскачаше и до Спенсървил, разбира се, но никога не я беше предупреждавал предварително. Бе имал намерението да се види с нея, но така и не го бе направил.

Някъде през 1985 година тя му писа след едно от редките му завръщания в Спенсървил. „Чух, че си идвал за погребението на леля си, но го разбрах едва след като вече си бе заминал. Иска ми се да можех да изпия чаша кафе с теб, но може би не. Преди да разбера със сигурност, че си тръгнал, се бях превърнала в истинска нервна развалина само при мисълта, че си в града. След като разбрах, че вече си заминал, изпитах истинско облекчение. Каква страхливка съм само!“

В отговор той й написа: „Боя се, че страхливецът съм аз. По-скоро бих влязъл в битка, отколкото да се сблъскам с теб на улицата. Минах с колата по улицата ти. Спомням си, когато старата госпожа Уолъс живееше там. Направо сте преобразили мястото. Цветята са чудесни. Бях истински щастлив заради теб.“ После бе добавил: „Съдбите ни поеха по различни пътища през 1968 година и тези пътища не могат да се пресекат. Да се срещнем отново би означавало да ги напуснем и да се озовем в опасна територия. Когато си идвам в Спенсървил, аз просто минавам през едно градче и не възнамерявам да сторя никому зло, докато съм там. Ако обаче някой път се озовеш във Вашингтон, ще бъда истински щастлив да изпия чашка кафе с теб. След два месеца ме местят в Лондон.“

Тя не му отговори веднага, но му писа в Лондон и никога не спомена последните им две писма, но той си спомняше отговора й. Тя му бе писала: „Синът ми Том игра първия си мач в събота и се замислих за първия път, когато седях на стадиона и те видях да излизаш на терена в екипа. Около теб няма нищо от онези познати места и неща, но около мен е пълно и понякога неща като онзи футболен мач ме карат да се обливам цялата в сълзи. Прости ми.“

Той веднага й отговори и без изобщо да се преструва на хладнокръвен, й писа: „Не, не съм заобиколен с нищо от онези неща от миналото ни да ми напомнят за теб, но всеки път, когато съм много самотен или уплашен, мисля за теб.“

След това писмата им зачестиха, или по-точно казано, станаха по-интимни. Вече не бяха деца, наближаваха средна възраст, с всичко свързано с нея. „Не мога да си представя, че повече никога няма да те видя“ — писа му тя.

„Обещавам ти, че стига само Господ да го пожелае, ние пак ще се срещнем“ — отговори й той.

Изглежда, Господ наистина искаше да се срещнат.

И въпреки това последните шест години или някъде там минаха без тази обещана среща; на него всъщност му се щеше да се случи нещо, нещо като развод, или пък тя да се разболее. Но не се беше случило нищо от този род. Родителите му напуснаха Спенсървил и той вече нямаше причина да се връща в градчето.

Берлинската стена падна през 1989 и точно тогава той беше там, беше свидетел на всичко. После отново го преместиха в Москва, където пък стана свидетел на августовския опит за преврат през 1991 година. Беше на върха на кариерата си и спомагаше за правенето на политиката във Вашингтон. Името му излизаше във вестниците от време на време и донякъде той изпитваше професионално удовлетворение; в личен аспект обаче си даваше сметка, че нещо много важно отсъства от живота му.

Еуфорията от края на осемдесетте се превърна в изтрезняването на ранните деветдесет. Сред колегите му битуваше фразата на Чърчил за приключилата война на гигантите и започналата война на джуджетата. Тъй като за последната вече не бяха необходими такива ресурси, колегите му получиха заповеди да се приберат по домовете си. Накрая помолиха и него да си отиде и той си отиде.

Кийт отвори очи и се изправи. „И ето ме тук.“

Огледа се и за пръв път забеляза колко много си прилича тукашното гробище с онези, които беше виждал във Виетнам. Гробищата там бяха единствените равни терени в иначе заблатените оризища, в които взводът му често се заравяше на нощни отбранителни позиции. Това беше оскверняване на гробовете, разбира се, но пък иначе си беше добра тактика. В един такъв момент, докато взводът му се окопаваше, до него се бе приближил престарял будистки монах и му беше пожелал „да живее в интересни времена“. Младият лейтенант Ландри го беше приел като някаква благословия и едва по-късно научи, че това е древно проклятие. И още по-късно го разбра.