Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт пъхна писмото в джоба си и сграбчи с пълни шепи тревата до себе си.

След като научи, че се е омъжила, той я прогони от мислите си. Това продължи някъде около седмица, и напук на всякакъв здрав разум, той й изпрати кратко поздравление на адреса на родителите й. Тя му отговори още по-кратко — благодареше му за добрите пожелания и го молеше никога повече да не й пише.

Той винаги бе считал, а вероятно и тя също, че един ден те пак ще се съберат. В действителност и двамата не можеха да се забравят. Та нали цели шест години бяха живели като приятели, сродни души и любовници, бяха оформяли взаимно живота си и личностите си, бяха споделяли болките и щастието на взаимното израстване — и никога не си бяха представяли бъдещия си живот разделени. Светът обаче накрая бе нахлул в убежището им и писмото й му бе дало ясно да разбере, че между тях нещата са приключили завинаги. Безвъзвратно. Но той така и не повярва в това.

След като го преместиха в Европа, няколко месеца след сватбата й, тя отново му писа. Извиняваше се за тона си в последното си писмо и му обясняваше, че няма нищо против да си пишат, но вече на адреса на сестра й Тери в съседния окръг.

Той изчака до поредното си завръщане в Щатите и й писа вече от Вашингтон — едно крайно пестеливо писмо, в което й обясни, че се е върнал и че в продължение на около година ще работи в Пентагона. Така започна една двадесетгодишна кореспонденция, по няколко писма годишно: новостите в живота им, раждането на децата й, прехвърлянето му в министерството на отбраната, местните новини от Спенсървил, писмата му от всички кътчета на земното кълбо.

Никога до този момент не си бяха разменяли снимки; нито той, нито тя бяха молели за фотографии и никой от двамата не бе пращал на другия. Сякаш и двамата не искаха да се разделят с живите спомени за другия, несмущавани от поредица застинали моменти върху късчета хартия.

Никога не се бе промъкнало нищо друго, освен спомените за една стара и съзряваща дружба; е, може би само веднъж или дваж през цялото това време в едно писмо, писано нощем, ред или два, които биха могли да бъдат изтълкувани като нещо повече от „Здравей, как си?“ Той повторно й писа от Италия: „Видях Колизеума през нощта за пръв път и страшно ми се прииска да беше до мен в този момент.“

„Аз също го видях, Кийт — писа му тя в отговор, — когато бях в Европа, и колкото и да ти е странно, и аз изпитах същото желание.“

Писмата от този род обаче бяха рядкост и никой от двамата не посмя да се задълбочи в темата.

Всеки път, когато той се местеше на някое ново място, тя му пишеше: „Как ти завиждам само за всички тия пътешествия и изживявания. Винаги съм си мислила, че аз ще съм тази, която ще обикаля света и ще преживява приключения, а ти няма да мръднеш от Спенсървил.“

Обичайният му отговор беше: „Как ти завиждам на спокойствието, децата, приятелите около теб.“

Той така и не се ожени, тя така и не се разведе, Клиф Бакстър също не пожела да им помогне със смъртта си. Животът си продължаваше, светът се движеше напред.

Беше в Сайгон в третото си назначение във Виетнам, когато през 1975 пристигнаха северновиетнамците и той хвана един от последните хеликоптери. В писмото си от Токио й писа: „Още преди пет години разбрах, че тази война е загубена за нас. Какви глупаци бяхме. Някои от колегите ми подадоха оставки. И аз мисля дали да не постъпя като тях.“

Тя му отговори: „Когато играехме срещу отбора на Хайланд, на полувремето губехме с 36:0. Ти излезе през второто полувреме и изигра най-добрия мач, който съм виждала. Загубихме, но кое си спомняш най-добре, резултата или играта?“

Кийт се заслуша в песента на славея в близките дървета, после вдигна поглед към къщата на Мюлерови. Кухнята светеше, сигурно в момента слагаха вечерята. Той бе предполагал, че животът му до този момент е много по-интересен от този на Мюлерови, но в края на деня те се бяха събрали на вечеря и… Фактът, че нямаше деца, наистина му тежеше, но по някакъв странен начин той бе щастлив, че Ани има. Затвори очи и се заслуша в нощта.

Всъщност на два пъти за малко не се бе оженил, веднъж за една колежка, с която работеха заедно в Москва, а друг път за една съседка в Джорджтаун. И двата пъти бе избягал със съзнанието, че още не е готов. Всъщност никога нямаше да е готов и го знаеше.

Реши, че писмата трябва да спрат, но не можеше да събере достатъчно сили, за да го направи. Вместо това започна с месеци да протака с отговорите на писмата й; а неговите ставаха все по-кратки и безразлични.