В действителност, макар и накрая да бе уведомил Съвета за национална сигурност за местонахождението си, те дори не му се бяха обадили официално, не се бе обадил дори някой от вашингтонските му колеги и приятели. Това още повече усилваше мнението му, че целият му досегашен живот е представлявал нещо безкрайно несъществено и че играта е само за играчите й, а не за бившите звезди.
Докато работеше, през паметта му се изнизваха годините му в Държавния департамент и после в Съвета за национална сигурност. Хрумна му, че Спенсървил, също както и останалата част от страната, е пълен с паметници на мъже и жени от въоръжените сили, които бяха служили и които бяха дали живота си, а в Арлингтън пък се намираше паметникът на Незнайния воин, който представляваше всички неидентифицирани мъртви, а освен това имаше и паради и специални дни, посветени на въоръжените сили. Но за мъртвите, осакатените и пенсионираните ветерани от тайната война имаше само няколко частни мемориала във фоайетата или градините на няколко необществени сгради. Кийт се замисли дали не е дошло времето да се издигне един публичен монумент на главната улица, почит към войниците на Студената война, които бяха служили, които бяха загинали, чиито бракове бяха отишли по дяволите, които бяха затънали в бюрократичните простотии и които загиваха физически, психически и понякога духовно. Нямаше точна представа как би изглеждал един такъв паметник, но понякога го виждаше като голяма дупка по средата на улицата, нещо като водовъртеж, с непрекъсната мъгла, извираща от дълбините му, и ако изобщо имаше някакъв надпис, той трябваше да е следният: „На войниците от Студената война, 1945 — 1989 г. Благодарим ви.“
Но тази война бе приключила не с гръм и трясък, а с хленчене и мрънкане, и преходът й от сражения към мир бе протекъл почти незабележимо, без никаква помпозност. Сред войниците й нямаше сплотеност, нито чувство за победа, никаква публичност и шум при разформироването на дивизиите, свалените от бойна вахта кораби, изоставените в пустините бомбени ескадрили. Просто всеки си бе получил документите за уволнение, и толкова. Никой и никъде не им бе пожелал нищо при раздялата с тях.
Той обаче не чувстваше обида, дори в действителност беше щастлив, че е станал съвременник на тези промени. Помисли си обаче, че правителството и хората около него би трябвало да извлекат нещо повече от това, но разбираше добре собствената си страна и беше наясно с присъщата склонност на американския народ да се отнася към войната и към историята като към неща, които обикновено спохождат някой друг и които в най-добрия случай са някаква досадна подробност. Да се върнем пак към нормалния си живот и точка.
Беше време за цепене на дърва за огрев. Той окастри старите дъбове около къщата, събра клоните в една количка и ги откара до магаретата. Режеше, цепеше и складираше.
Леля му Бети се бе отбила да го види, също както и някои от далечните му роднини. Бяха дошли Мюлерови от съседната ферма откъм южната му страна, също както и Мартин и Сю Дженкинс от фермата от другата страна на пътя. Всеки му бе донесъл нещо за ядене, всички изглеждаха малко неловко и всеки му задаваше едни и същи въпроси: „Значи засега оставаш? Липсва ли ти големият град? Ходи ли до центъра? Видя ли се с някого?“ И все в този дух. Никой не му зададе въпроса, който беше на езика на всички: „Да не си превъртял?“
Кийт извади студена бира от хладилника и седна на верандата да си поеме глътка въздух. Загледа се в безлюдния селски път и полята, в шумящите от вятъра клони на дърветата. Пеперуди, бръмбари и птици прехвръкваха из въздуха. После покрай дома му премина синьо-бяла полицейска патрулна кола. Минаваха един или два пъти дневно, а може и повече, разсъди той. Хрумна му, че ако по някакво чудо Ани мине оттук, може да възникне сериозен проблем. Помисли си дали да не й прати бележка чрез сестра й, но почувства, че това ще е глупаво, а и не беше наясно какво точно да й пише. „Здравей, върнах се, а съпругът ти ме следи, така че стой надалеч.“
Очевидно съпругът й наблюдаваше също и нея. Тя обаче по всяка вероятност нямаше намерение да минава покрай него, така че за какво да се притеснява? Каквото беше писано, щеше да се случи. Той бе прекарал прекалено много години в манипулиране на събития, като ту се тревожеше дали манипулациите му ще се увенчаят с успех, ту се опитваше да предугади и предотврати контраманипулациите на противната страна — и така до безкрай. „Бъди нащрек, внимавай, винаги готов. Не прави нищо.“ Добър съвет. Него обаче започваха да го сърбят ръцете за действие.
Читать дальше