Нельсон Демилль - Спенсървил

Но така или иначе, тъкмо този феномен бе унищожил деловия център на града, или може би самият делови център бе убил себе си поради липса на визия, също както и с пълния разрив с миналото, както и с пълното му неразбиране. Другаде — в съвършените малки градчета на щата Ню Ингланд например, миналото и настоящето бяха едно, а бъдещето беше внимателно изградено върху съществуващите основи на времето.

Кийт обаче подозираше, че ако бе останал в града и бе видял развитието на промените, а не да се сблъсква с тях на пресекулки през пет години, щеше да е далеч по-малко носталгичен и не толкова разтревожен от физическата трансформация.

Тъй като в центъра не бе останала дори и една бакалия, Кийт спря на паркинга на един голям универсален магазин.

Взе една количка и влезе вътре. Проходите бяха широки, огромното помещение беше с климатична инсталация и чисто, а стоките нямаха особена разлика с тези във Вашингтон. Въпреки носталгичните му спомени по разхвърляната бакалия на господин Ерхарт, модерният универсален магазин беше действителният принос на Америка към западната цивилизация.

По ирония на съдбата пазарната улица в Джорджтаун, където той пазаруваше, приличаше повече на провинциалния Спенсървил, отколкото самият Спенсървил. При редките си пазарувания по нея Кийт влизаше от един магазин в друг. Концепцията на супермаркета му беше чужда, макар и интуитивно разбираема. Той буташе количката по проходите, вземаше каквото му е необходимо, срещаше погледите на домакини и кореняци, усмихваше се, казваше „Извинете“ и не сравняваше цените.

Беше изненадан от броя на хората, които не познаваше, и си спомни времето, когато махаше на половината хора в центъра на града. Все пак и сега от време на време мяркаше позната физиономия, а някои познаваха и него, макар и да не можеха да се сетят откъде, нито името му. Той видя най-малко десетина жени на негова възраст, които навремето бе познавал, и един мъж, с когото бе играл футбол. Така обаче, както се бе изтърсил ни в клин, ни в ръкав, още не можеше да се насили да спре и да се представи.

Не видя никого от най-добрите си приятели от онова време, и по-добре, защото тогава щеше да е доста смутен — не бе поддържал връзка с никого от тях и не бе посетил дори едно събиране на класа им. Освен със семейството, единственият му контакт със Спенсървил бе останала Ани.

Той я зърна да завива покрай един ъгъл и се втурна стремително с количката напред да я настигне, после остави количката, изравни се с жената и видя, че не е тя. В действителност дори изобщо не приличаше на нея.

Върна се при количката си и без да продължи пазаруването, плати и излезе да хвърли торбите с покупките в колата си.

Полицейска кола с двама полицейски служители бе блокирала пътя му за излизане от паркинга. Той остави торбите с покупките на задната седалка, седна зад волана и запали двигателя, но полицаите не помръднаха. Излезе от колата и се приближи до шофьора.

— Извинете, но трябва да тръгвам.

Ченгето го изгледа продължително, после се извърна към партньора си.

— А пък разправят, че сезонните работници вече си били заминали. — Двамата бурно се разсмяха.

Това беше един от онези моменти, при които всеки средностатистически гражданин на САЩ би теглил по една майна и на двамата полицаи. Кийт обаче не беше средностатистически американски гражданин, а и бе прекарал достатъчна част от живота си в полицейски държави, за да не разбере, че се намира в класическото положение на провокиран от органите на реда човек. В Сомалия или Хаити, или в която и да е страна, където беше работил, такава постъпка би довела до мигновената смърт на гражданина. В старата съветска империя рядко застрелваха на улицата, но там те арестуваха, точно каквато беше целта на провокацията в момента. Кийт благоразумно се дръпна назад с думите:

— Няма проблеми. Ще ви изчакам.

Той се прибра в колата, включи на задна скорост, за да светнат задните му светлини, и зачака. След около пет минути вече се бе събрала малка тълпа от преминаващи през паркинга клиенти на супермаркета и няколко от тях съобщиха на полицаите, че зад тях има гражданин, който се кани да потегля. Сцената започна да привлича все повече минувачи и накрая ченгетата решиха, че е време да тръгват.

Кийт даде на заден и се изтегли на магистралата. Можеше да се добере до дома си и по селските пътища, но вместо това се запъти отново към града, в случай че местното гестапо имаше още номера в запас. През цялото време не отдели поглед от огледалото за обратно виждане.