Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт си даваше сметка, че „Бакстър Мотърс“ са притежание на фамилията на съпруга на Ани, и може би това повлия на решението му също, макар и да не беше в състояние да обясни логиката на постъпката си.

Той слезе от сааба и се огледа. Компанията търгуваше само с коли на „Форд“, нямаше никакви дистрибуторства за чужди коли, нещо твърде обичайно за източните щати.

Някакъв шеф прекоси паркинга и застана пред него.

— Как е?

— Добре, благодаря ви за въпроса.

Търговецът за момент се смути, после протегна ръка.

— Фил Бакстър.

— Кийт Ландри. — Той изгледа Бакстър, пухкав като бебе мъж в началото на четиридесетте, с повече гуши от китайска статуетка. Фил Бакстър изглеждаше достатъчно учтив, но това идваше с работата. — Това ваше ли е? — попита го Кийт.

— Все още не. Чакам татенцето да се пенсионира — изсмя се Фил.

Кийт се опита да си представи Ани омъжена за едно от тези генетични недоразумения, но после реши, че става прекалено дребнав. Хвана бика за рогата, което беше малко необичайно за местните вкусове.

— Искам да сменя този употребяван форд за нов.

Фил Бакстър огледа сааба и отново се разсмя.

— Това не е форд, приятел. — Той стана сериозен и продължи: — Ние се опитваме да не вземаме чужди коли. Предполагам, че го знаете.

— И защо така?

— Трудно се пласират. Местните хора предпочитат да карат американски. — Той се втренчи в номера на колата. — Откъде си?

— От Вашингтон.

— Само минаваш оттук или какво?

— От този край съм. Просто се върнах.

— Разбирам… но… ще трябва да говоря с шефа.

— С татенцето?

— Аха. Но в момента го няма. Какъв форд търсиш, Кийт?

— Може би „Мустанг“ ГТ.

Очите на Фил блеснаха.

— Добър избор. Имаме два, в червено и черно. Но мога да доставя всякакъв цвят.

— Добре. Колко според вас струва моята? Миналогодишна е, на осем хиляди мили.

— Ще направя справка.

— Ще вземете ли сааба?

— Ще говорим и затова, но по-късно, Кийт. Междувременно, ето ти картичката ми. Обади ми се, когато си готов.

Кийт се усмихна на начина, по който правеха бизнеса в този малък провинциален град. Във Вашингтон всеки търговец на коли можеше да бъде и търговец на оръжие или лобист от Капитолийския хълм. Тук обаче никой не си правеше труда да се напъва.

— Благодаря ти, Фил — каза Кийт и понечи да си тръгне. Сърбежът обаче да направи нещо перверзно надделя. — Мисля, че си спомням едно момче на име Клиф Бакстър.

— Да, брат ми. Сега е шеф на полицията.

— Не думай? Добре се е уредил.

— Разбира се. Върши си добре работата и напредва в кариерата. Чудна жена, две деца, синът му е в колежа, а дъщерята ще влиза тази година.

— Господ да го благослови.

— Амин.

— Довиждане, Фил.

Кийт подкара по главната улица и спря на един светофар. „Правиш тъпи неща, Ландри.“

Определено не биваше да ходи в „Бакстър Мотърс“; предварително знаеше, че те няма да искат да вземат сааба, не беше сигурен дали наистина се нуждае от тоя форд и определено изобщо не биваше да споменава името на Клиф Бакстър. За един бивш офицер от разузнаването постъпките му граничеха с глупост: минаването му с колата покрай къщата й, отиването му до работното място на свекър й. Какво още не беше направил? Да я дръпне за плитките? „Няма ли да пораснеш, Ландри?“

Зеленото светна и той подкара на запад по главната улица. Районът на центъра се състоеше от редове къщи, иззидани с тъмни тухли, по на три или четири етажа, с магазини на партера и апартаменти над тях — повечето пусти. Почти всичко в тази част на града беше построено между Гражданската война и началото на Голямата депресия. Старата зидария и дървените апликации бяха интересни, но повечето фасади на приземните магазини бяха модернизирани през петдесетте и шейсетте.

Отбеляза си, че движението по улиците и тротоарите е слабо и че половината от магазините не работят. Онези, които бяха отворени, бяха магазини за текстил с намалени цени, за църковна утвар, видеоигри и други дреболии. Спомни си, че в няколко от писмата си Ани му бе казвала, че е управителка на магазина за благотворителни цели към областната болница в центъра, но той не можа да го види.

Трите големи сгради в центъра на града също бяха затворени: киното, старият хотел и големият универсален магазин на Картър. Липсваха също така и двата магазина за железария, половината дузината бакалии, трите сладкарници с автомати за точене на сода и магазинът на Боб за спортно облекло, където Кийт бе прекарал половината време от детството си и бе похарчил по-голямата част от парите си.