Нельсон Демилль - Спенсървил

Няколко все пак бяха оцелели: аптеката на Гроув, ресторантът на Мюлер и двете таверни: кръчмата на Джон и историческата „Постхауз“. Персоналът на съда несъмнено помагаше за оцеляването им.

Деловият център на Спенсървил определено не отговаряше на спомените от детските му години. Тогава това беше центърът на света и без да го превръща в романтика, на него му се струваше, че по онова време на това място се бе съсредоточил животът и бизнесът на целия окръг Спенсър, който бе преживял своя бум с просперитета на петдесетте и многолюдните семейства. Разбира се, кинотеатърът, сладкарниците и магазинът за спортни стоки бяха идеално място за децата да прекарват времето си.

Но дори и тогава онези социални икономически условия, на които им предстоеше да променят из корен вида на главната улица, вече действаха, макар деловият център на Спенсървил да беше най-прекрасното място в целия свят, гъмжащо от приятели и забавления. Онази Америка обаче, която ги беше изпратила на война, вече я нямаше, за да ги посрещне.

Не беше необходимо човек да се ражда в малко градче, за да носи в сърцето си спомена и представата за Америка на малките градчета. Това беше и до някаква степен си оставаше идеал, дори и само като сантиментална и абстрактна представа. Но отвъд носталгията малките градчета доминираха по-голямата част от историята на американския жизнен опит; в хилядите Спенсървили, пръснати по цялата страна и обградени от безчислени ферми, се формираше американската идея, американската култура израстваше, цъфтеше и се оформяше. Сега обаче корените й умираха, но никой не го забелязваше, защото дървото все още изглеждаше читаво.

С приближаването си към центъра той зърна една сграда, която не се бе променила: срещу сградата на съда се изправяше внушителното полицейско управление, а отвън, сред паркираните полицейски коли, имаше група полицаи, които разговаряха с един мъж, когото Кийт инстинктивно позна: шефът на полицията Бакстър. А няколко сгради след полицейското управление беше благотворителният магазин на болницата.

Кийт заобиколи масивната сграда на съда, издигната върху земя на обществения парк. Администрацията на правосъдието, гражданското и углавното, и разцъфтяването на бюрократичните агенции представляваха все още разрастващ се бизнес към края на американското столетие, дори и в окръг Спенсър. Сградата на съда навремето беше замислена като огромна и скъпа глупост, но визионерите, които я бяха построили, сигурно бяха предвиждали вида на бъдещото общество.

Освен съда сградата подслоняваше канцелариите на прокурора, отдела за социални грижи, обществена библиотека за юридическа литература, областния землемер, щатската канцелария по селското стопанство, съвета по изборите и още дузина други правителствени служби, чиито имена представляваха акроними; с две думи, управата на всичко с шестнадесететажната си часовникова кула, издигаща се оруелски над западащия около нея град.

В парка, заобикалящ сградата на съда, беше многолюдно: деца с велосипеди, жени с детски колички, възрастни хора по пейките, държавни служители в обедна почивка и безработни. За момент Кийт си представи, че пак е лятото на 1963 година, лятото, когато се запозна с Ани Прентис, и че изтеклите след това три десетилетия не са се случвали изобщо или, по-добре, са протекли по съвсем различен начин.

Той направи пълен кръг около сградата на съда, зави обратно пак в главната улица и продължи на запад, където стърчаха големи стари къщи. Навремето това бе представлявало улица с жилища, но сега всичко беше запуснато, големите къщи бяха станали общежития, неофициални центрове за социални грижи, няколко сгради даваха помещения под наем за евтини офиси, имаше и няколко занаятчийски работилници, които може би успяваха да плащат полиците и данъците си.

Главната улица се разширяваше в четири ленти точно преди знака „Край на града“ и се превръщаше в магистрала, която водеше към границата с щата Индиана. Пътят от двете страни обаче вече не беше пуст, а се бе превърнал в търговска площ с вериги от супермаркети, обикновени магазини, магазини за преоценени стоки и бензиностанции. Огромни пластмасови табели стърчаха върху високи пилони, докъдето му стигаше погледът: „Уенди“, „Макдоналд“, „Бъргър Кинг“, „Кентъки Фрайд Чикънс“, „Рой Лоджърс“, „Домино Пица“, „Френдли“ и други чудесни заведения за бързо хранене, едно след друго, чак до границата с Индиана, а може би и чак до границата с Калифорния — най-автентичната главна улица на САЩ.