Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт се опита да се постави на негово място. Ясно беше, този човек прави всичко, за да изрита от града си по най-бързия начин Кийт Ландри. Коварното в случая беше, че той искаше да провокира инцидент, който да доведе до куршум или най-малкото до арест.

И Кийт проумя, че в това градче място има само за единия от двамата и че ако той продължи да упорства, някой по всяка вероятност здравата ще пострада.

Следващата седмица измина безметежно и Кийт използва времето, за да пооправи малко двора и къщата. Изчисти избуялите храсталаци и плевели от градината пред кухнята, прекопа двора и хвърли слама, за да не позволи на плевелите отново да избуят и да запази почвата от изсъхване. Обра каквото грозде бе навързало по надвисналата лоза и я подряза.

Събра изсъхналите и нападали клони от дърветата, след което ги наряза и подреди за огрев близо до задната врата. Прекара два дни, поправяйки оградите, и започна да почиства навеса с инструментите и хамбара. Беше в добра форма, но в селскостопанската дейност имаше нещо изключително изтощително; той си припомняше час по час момчешките си години, когато след вечеря едва бе имал сили да се срещне с приятелите си. Баща му беше вършил тази работа в продължение на петдесет години и сега заслужаваше да се припича в патиото на къщата си във Флорида и да гледа портокаловите дръвчета. Не обвини брат си за нежеланието му да продължи сто и петдесет годишната традиция от смазващ труд за нищожни пари и определено не обвиняваше себе си или сестра си. Да, щеше да е хубаво, ако чичо му Нед бе продължил традицията. Най-малкото тогава баща му нямаше да продаде земята си и щеше да съхрани фермата за фамилията си. Повечето фермери тия дни масово разпродаваха имота и земите си и дори ако някои от тях го преживяваха тежко, не даваха израз на чувствата си. И никой от тях не се бе завърнал от Флорида или откъдето и да било другаде.

В работилницата видя старата наковалня, изправена върху дървения плот. Върху нея беше щампована думата „Ерфурт“ и датата 1817. Това беше наковалнята, която неговият прапрапрадядо беше домъкнал дотук чак от Германия, беше я натоварил на кораба, а после вероятно я бе прехвърлял от един речен кораб на друг, и накрая с някой фургон я бе докарал в последния й дом в Новия свят. Сто килограма стомана, влачена през половината свят до една нова граница, населявана от враждебни индианци и пълна със странна флора и фауна. Разбира се, неговите предшественици трябва да си бяха имали нещо наум, когато са напускали родните си домове и близките си, цивилизованите си и уютни обкръжения, за да ги сменят с една самотна и безпощадна земя. Но бяха дошли и бяха изградили цивилизация. Сега обаче онова, което индианците и блатата не бяха успели да постигнат, цивилизацията го бе направила сама и тази ферма, както и много други, бе опустяла.

Докато работеше, той беше наясно с факта, че цепенето на дърва за огрев е един вид опит за забрава и че спокойно може да зареже дървата за огрев, да си събере багажа и да си тръгне. В момента обаче се чувстваше отлично — нали полагаше грижи за фермата на родителите си и в памет на своите предшественици. Мускулите му изпитваха приятна умора и болки; той беше във форма, придобил тен и прекалено уморен, за да се въртят из главата му изкушенията, които обикновено спохождат жителя на големия град, или да си мисли за секс. Е, спохождаха го и такива мисли, но той се опитваше да ги прогонва.

Беше свързал телефона си и се бе обадил на родителите си, на брат си и сестра си, че се е прибрал у дома. Във Вашингтон номерът му не само не беше включен в никой телефонен указател, но в телефонната компания не беше регистрирано дори и името му. Тук в Спенсървил бе решил да регистрира и името, и номера си, но до този момент никой не го бе потърсил, което също беше хубаво.

От Вашингтон му препращаха пощата, но нямаше нищо важно, ако не броеше няколко последни сметки, които вече, след като бе открил сметка в старата градска банка, можеше да плати. Бяха докарали и багажа му от Вашингтон и кашоните се намираха в избата, неразопаковани.

Беше интересно да наблюдава по себе си колко бързо задъханият му до този момент живот влиза в човешко темпо. Никакви факсове или телекси повече, никакви обаждания по автомобилния му телефон, никакви офиси, никакви секретарки, никакви билети за самолет рано сутринта на следващия ден или още през нощта, никакви месечни съвещания, никакви купчини квитанции за осребряване, нито сводки, които да изнася в Белия дом, никакви комюникета за четене и нищо за разгадаване, освен живота.