Нельсон Демилль - Спенсървил

Той кимна и си пое дълбоко дъх.

Прекара трийсетдневния си полагаем отпуск в Спенсървил, като през цялото време на практика не прави нищо друго, освен да яде, да пие и да прави дълги преходи с колата. Майка му му предложи да отскочи до Кълъмбъс. Вместо това той позвъни по телефона. По онова време тя работеше върху доктората си. Разговорът им беше изпълнен с напрежение. Не я беше питал за другите мъже, защото беше приел това. Той беше имал други жени. Това нямаше значение. Тя обаче се бе променила много през последната година. Беше станала политически активна, изпитваше смесени чувства към мъжете в униформа и му бе дала да го разбере.

Той беше ядосан, тя остана спокойна; той едва бе сдържал гнева си, а тя през цялото време бе запазила тона си леден. Тъкмо се канеше да затвори, когато тя му каза: „Трябва да свършвам“, и изведнъж той проумя, че тя плаче или е на ръба да се разплаче. Предложи й да отскочи при нея и тя се съгласи. Но нито той отиде до Кълъмбъс, нито тя си дойде в Спенсървил, нито пък се срещнаха някъде насред пътя.

Кийт зачете последните редове от писмото. „Леля Луиз още живее близо до теб и следващия път, когато имам път натам, ще се отбия да се видим. Пази се, Ани.“

Той пъхна писмото в джоба си, стана и излезе през задната врата. Горещият вятър бе стихнал; захлаждаше се. Слънцето още не бе потънало изцяло зад хоризонта, но на изток вече се виждаха първите звезди.

Кийт навлезе в царевичната нива и закрачи между високите редове; на неколкостотин метра от двора имаше малък хълм — казваха, че е било индианско гробище. Наклонът беше слаб и мястото бе плодородно, но никой от семейството му не беше сял тук, бяха помолили Мюлерови също да не сеят. Хълмът беше обрасъл с висока трева, а близо до върха бе израсла бреза, посадена от някого или самораслек.

Кийт застана до брезата и огледа царевичното поле. Като дете си бе играл на това място, а като младеж бе идвал да размишлява в усамотение.

Нито се срещнаха насред пътя. Заради гордостта му или дявол знае заради какво. Той просто не можеше да приеме факта, че тя се е обвързвала сексуално и с други мъже — нали трябваше да му остане вярна. Но нали той не й беше предложил брак, може би защото подсъзнателно не искаше да я прави млада вдовица. Това беше класическата дилема на войната: да се ожени или да не се жени? Не можеше точно да си припомни какво точно бяха споделяли на тази тема, но беше сигурен, че тя не е забравила.

Приседна в подножието на брезата и се загледа в звездите. Във Вашингтон не можеше да зърне дори една звезда, но тук, в провинцията, нощното небе му вземаше дъха, зашеметяваше го. Той се втренчи във вселената над главата си, затърси познатите съзвездия, затърси спомените за тях двамата.

След отпуската, ознаменувала края на виетнамския му период, му оставаше по-малко от година служба, но той реши да остане още известно време, настоя и беше приет в школата по военно разузнаване във Форт Холабърд, Мериленд. Беше интересно и той наистина изпитваше наслада от работата си. Получаваше заповеди за втория тур на никога несекващата война, но този път като анализатор за разузнаването. Беше издигнат до чин капитан, заплащането беше отлично, работата не беше лоша. Беше по-добра от бойното поле, по-добра от Спенсървил, по-добра от завръщането в една нация, която започваше да полудява.

Спряха да си пишат, но до ушите му стигна вестта, че тя се е отказала от доктората си и е тръгнала на пътешествие из Европа, а след това се върнала в Спенсървил за сватбата на една своя братовчедка. Според един негов приятел, присъствал на сватбата, там се запознала с Бакстър. Очевидно си бяха прекарали добре на сватбата или след нея, защото се бяха оженили само след няколко месеца. Това беше стигнало до ушите му, но по онова време новините на тази тема вече бяха престанали да го интересуват.

Кийт вдигна писмото, но не можа да го прочете в падащия здрач. И въпреки това се втренчи в листа и си припомни по-голямата част от написаното. Изреченията, думите бяха безобидни, но като следствие на онова, което се бе случило, бяха всичко, което жадуваше да чуе. Съзнаваше какво й бе струвало да ги напише, разбираше риска, на който се бе подложила при пускането на плика в пощенската му кутия. Причината не беше само физическа в лицето на Клиф Бакстър, но и емоционална. Нито Кийт, нито Ани се нуждаеха от поредното разочарование в живота или от поредното разбиване на сърцата си. Но тя бе решила да опита, по-скоро да вземе инициативата в свои ръце, и това му допадаше.