Нельсон Демилль - Спенсървил

На следващата сутрин отпътува до Толедо и замени сааба си за шевролет блейзър. Блейзърът беше тъмнозелен, подобно на половината, които бе видял из околността, и не биеше никак на очи. Търговецът собственоръчно смени номерата му с местни от Охайо и Кийт пъхна вашингтонските под седалката си. Трябваше да ги върне там, откъдето ги беше получил, а „там“ определено не беше Бюрото за МПС.

В късния следобед потегли за дома си. Докато се добере до предградията на Спенсървил, се здрачи, а когато стигна фермата, дълги пурпурни сенки заливаха двора на къщата. Той подмина пощенската кутия и зави в алеята, но после спря. Червеното флагче бе вдигнато, което беше странно, защото същия ден сутринта беше прибрал пощата си. Отвори кутията и извади един плик без пощенски щемпел, върху който на ръка беше написано само името му. Нямаше нужда да се чуди чий ли може да е почеркът.

Заобиколи с колата, паркира я в задния двор, така че да не се вижда откъм пътя, и влезе в къщата. Пусна плика на кухненската маса, извади си бутилка бира, прибра я и вместо нея си наля чаша скоч и сода.

Седна на масата и отпи от чашата, наля си още скоч, като повтори още няколко пъти процедурата, докато погледне пак плика. „Добре.“

В паметта му нахлуха порои спомени. Двамата бяха поддържали тясна връзка в продължение на две години в гимназията, после четири години в колежа. Бяха завършили заедно щатския университет „Боулинг Грийн“. Ани, умна и ученолюбива, реши да вземе стипендия за „Охайо Стейт“. Той, отегчен от учене, не можеше да се свърти на едно място, а и в никакъв случай не можеше да си позволи финансово да се занимава с кандидатски степени, така че предпочете да не подава документи в държавния университет. Отиде с нея в Кълъмбъс, но още преди лятото да свърши беше призован от донаборната комисия.

Сега отвори плика и прочете първия ред. „Скъпи Кийт, чух, че си се върнал и си отседнал в къщата на родителите си.“

Загледа се в тъмния вече двор и се заслуша в щурците.

Бяха прекарали онова лято заедно, два вълшебни месеца в Кълъмбъс, в квартирата й, като обхождаха университета и града. През септември той вече трябваше да заминава. Каза, че ще се върне; тя каза, че ще го чака. Не се случи обаче нито едно от тези неща, нито пък им беше съдено да се сбъднат през лятото на американската 68-а година.

Кийт си пое дълбоко дъх и отново се съсредоточи върху писмото. „Местните клюки гласят, че се каниш да останеш. Вярно ли е?“

Може би. Той си наля още скоч и отново се върна в миналото.

Първо бе попаднал във Форт Дикс, Ню Джърси, после в школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, Джорджия, и в рамките на една година беше произведен младши лейтенант. Съвсем не зле за едно селско момче. Първоначално си пишеха доста, после писмата им взеха да се разреждат, разбира се, а и съдържанието им взе да се влошава. Тя намери, че моногамията вече й тежи, и му съобщи, че излиза с други мъже. Той разбираше. И не разбираше. Прекара първия си отпуск, преди да прекоси океана в Спенсървил, не в Кълъмбъс. Разговаряха по телефона. Тя беше много натоварена с лекции. Той пък гореше от нетърпение да се озове на предната линия и действително не даваше пет пари за лекциите й. Попита я дали в момента има връзка с друг мъж. Имала, но не била сериозна. След десетина минути дребни приказки той зажадува още повече за предната линия.

— Променила си се.

— Всички се променихме, Кийт. Огледай се.

— Е, трябва да свършвам. Успех в университета.

— Благодаря ти. Пази се, Кийт. И се върни жив и здрав.

— Дано.

— Довиждане.

— Довиждане.

Обаче не можеха да затворят и тя каза:

— Нали разбираш, опитвам се да го направя колкото може по-безболезнено и за двама ни.

— Разбирам, Благодаря ти. — И затвори.

Кийт бутна скоча настрани. Алкохолът не искаше да си свърши работата, ръцете му трепереха, а съзнанието му упорито отказваше да се отпусне. „Е, добре дошъл у дома, Кийт, желая ти късмет.“

— Благодаря ти, Ани.

Беше служил като командир на пехотен взвод, беше видял прекалено много смърт. Нямаше някаква отправна точка при тези спомени, освен околностите на Моми. Прекрасни селца и ферми, разпердушинени, а превърнатата в пустиня земя засипана с чували с пясък и оградена с бодлива тел. Беше плакал за фермерите и семействата им. Беше изкарал обиколката си и се бе завърнал в Спенсървил в отпуск.

Кийт изтри потта от горната си устна и се съсредоточи върху писмото, като го препрочете отначало до същото място. „Утре ще карам Уенди на училище. Започва като първокурсничка в старата ни Алма Матер. Нямам търпение да видя отново старото ни училище. Ще отсъствам от града около седмица.“