Нельсон Демилль - Спенсървил

Това не беше инцидентна проява на фашистко поведение спрямо човек с кола, непозната по тези места и със столичен номер. А и Спенсървил не беше някакво затънтено градче в южните щати, където ченгетата повечето пъти се отнасяха враждебно към всички непознати. Това беше едно уютно, цивилизовано и дружелюбно градче от Средния запад, където към непознатите хора обикновено се отнасяха добронамерено и учтиво. Следователно това беше планирано и човек не трябваше да е офицер от разузнаването, за да го проумее.

Следователно отпадаше поне един от въпросите, който си бе задавал Кийт: шефът на полицията Бакстър знаеше, че той е в Спенсървил. Но дали го знаеше и госпожа Бакстър?

Той се замисли за реакцията на Клиф Бакстър, когато е научил, че бившият любовник на жена му се е върнал в града. Големите градове изобилстваха от бивши любовници и това обикновено не представляваше проблем. Дори и тук, в Спенсървил, без съмнение имаше множество семейни жени и мъже, които го бяха правили с други партньори, освен със съпрузите си преди брака. И тези други си живееха тук, в града. Проблемът в този случай се казваше Клиф Бакстър, на когото, в случай че Кийт не грешеше, му липсваха по всяка вероятност всякакви следи от мъдрост и житейски здрав смисъл.

Ани нито веднъж не бе проронила и дума против него в никое от писмата си, нито в редовете, нито между тях. Но тя не пишеше за всичко; имаше и още. Кийт си спомни какво представляваше Клиф Бакстър в гимназията и онова, което бе научил с годините за цялата му фамилия.

Кийт никога не бе изричал никакви съждения за Клиф Бакстър, но майка му — Господ да я благослови — винаги отронваше по някоя дума за семейство Бакстър. Разбира се, тя никога не си позволяваше преки нападки; репликите й бяха повече от рода на „Просто не мога да разбера какво толкова намира тази жена в него“. Или нещо още по-точно: „Оня ден срещнах Ани Бакстър на улицата и тя ме попита за теб. Все още изглежда като младо момиче.“

Майка му винаги бе харесвала Ани и много искаше глупавият й син да се ожени за това момиче. В дните на младостта й всяко ухажване беше неизбежна увертюра към сключване на брак и всеки измъкнал се ухажор можеше да бъде съден за престъпване на обещание, ако съсипеше репутацията на момичето, след като я бе извеждал на пикник без настойничка и след това не й бе направил предложение за женитба. Кийт се усмихна. Как се бе променил светът.

Баща му, човек пестелив на приказки, въпреки това няколко пъти бе споменавал с нелюбезни думи полицейския шеф, но се бе ограничавал до обществени проблеми. Нито сексът, нито любовта, бракът или името на Ани бяха излизали от устата му. Но основното му мнение не се различаваше от това на жена му: синът им бе изтървал късмета си.

Те обаче не можеха да усетят какво става в света от края на шейсетте, когато напрежението и социалните разслоения въздействаха много по-силно върху младото поколение, отколкото върху старото. Страната им сякаш бе изгубила разсъдъка си и някъде сред тази лудост Кийт и Ани бяха изгубили пътя си, а след това се бяха изгубили и един друг.

През изминалите пет години, откакто родителите му се бяха преместили, той не бе научавал никакви новини за Спенсървил, за шефа на полицията Бакстър и за това как изглеждала красивата Ани в пъстра лятна рокля в градския парк.

И всичко това, защото майка му, която макар и да му мислеше само доброто, му бе причинила голяма болка.

Кийт караше бавно през града, после свърна на юг по Честнът Стрийт, прекоси линията, продължи през победната част от града, покрай складовете и индустриалния парк, а оттам вече извън града.

Отново погледна в огледалото, но не видя полицейска кола подир себе си.

Нямаше представа каква игра играе шефът на полицията Бакстър, но това нямаше особено значение, поне до момента, в който някой от двамата не решеше да престъпи закона. Кийт нямаше нищо против опитите за грубо въздействие, в действителност дори ги приветстваше. В стария Съветски съюз и бившия Източен блок грубото отношение беше най-високата форма на комплимент — то означаваше, че ти си вършиш работата и че те са принудени да предприемат действия, с които да покажат недоволството си.

Клиф Бакстър все пак можеше да покаже и малко повече разум, ако беше запазил спокойствие за известно време.

Кийт обаче не беше сигурен, че Бакстър притежава нужното за това търпение или схватливост. Той без съмнение беше лукав и опасен, но също като полицията в някоя полицейска държава, беше прекалено привикнал да му демонстрират мигновено уважение.