Нельсон Демилль - Спенсървил

— Брей, Клиф, ама ти си страхотен тъпкач бе! — изсмя се той.

Мобифонът му иззвъня и той вдигна.

— Шефе, накарах Уорд да направи няколко тегела покрай къщата на Ландри с бинокъл и той ми издиктува номера на колата му.

— Добре.

— И позвъних на ония гадняри от столицата и им го дадох.

— Добре. Какво отговориха?

— Ами… казаха, че този номер бил нещо от специалните и ако сме имали нужда да получим повече информация, трябвало да попълним един формуляр, като им обясним за какво ставало дума…

— Какви ги дрънкаш бе!

— Ама шефе, те ми изпратиха по факса формуляра: цели две страници!

— Какви са тия лайна? Обади им се веднага на тия кучи синове и им кажи, че трябва да направим проверка на този номер. Кажи им, че тоя педал е карал пиян или нещо от този род.

— Шефе, казах ти вече, опитах всичко. Казват ми, че това имало връзка с националната сигурност.

— Националната… какво?

— Нали разбираш, било нещо секретно.

В продължение на цяла минута Клиф Бакстър кара в тишина. Само допреди секунди той беше господарят на света. И изведнъж този педал Ландри се пръква от света на големите клечки във Вашингтон, след толкова много години… Колко бяха? Двайсет и пет може би, и Клиф няма и най-малкото нещо, за което да може да се хване, и в този момент онези лайнари му сервират, че той няма дори правото да направи проверка на номера му или на шофьорската му книжка. „Кой, по дяволите, е този педераст?“

— Ало, шефе?

— Добре, искам да сложите двайсет и четири часово наблюдение върху кучия му син. Искам един от вас да минава покрай дома му най-малко два пъти дневно и искам да знам всяка секунда къде се намира, когато дойде в града.

— Добре… но за какво да внимаваме? Искам да кажа, защо…

— Просто направете това, което ви казвам, ясно?

— Да, сър.

Клиф хлопна телефона. „Защото проклетият педал е чукал жена ми, затова.“ А хората в града го знаеха или щяха да си го припомнят, ако го бяха забравили. „Не, няма да го позволя. Не, господа, няма да го позволя.“

В главата му започваха да се оформят различни планове. В паметта му изплуваха думите, които навремето беше чул от стария съдия Торнсби: „Понякога даден проблем всъщност е преоблечен шанс.“

— Точно така. Това тъпо копеле стъпва направо в двора ми. И онова, което не можах да направя преди двайсет и пет години, сега вече имам възможност да го сторя. Ще го убия… Не, ще му отрежа топките. Точно това е. Режа му топките и ще ги сложа в една кана върху камината, та Ани да може да им бърше праха веднъж седмично. — И той се разсмя.

Сух, горещ вятър повя от югозапад, също както в древността след някой огромен пожар в тревистите равнини, принудил огромните стада бизони да потърсят в паника спасение в Голямото черно мочурище, където костите им стърчаха и до ден-днешен. Сега обаче вятърът духаше през милиони редове царевица и милиони акри пшеница, през малки градчета и самотни фермерски къщи, и през пасища и ливади, където пасеше добитък. Той профуча през Индиана, нахлу в Охайо, мина над Големите езера и се сблъска с нахлуващите на юг арктически въздушни маси.

Кийт Ландри си спомняше как към средата на септември, когато западните ветрове замираха, човек понякога можеше да долови аромата на севера, дъха на борове и планински езера, и небесата се изпълваха от канадски гъски. През един такъв септемврийски ден Джордж Ландри се обърна към жена си Алма:

— Време е и ние да поумнеем като тези гъски.

И те отпътуваха.

Историята обаче на повечето човешки миграции не беше толкова проста. Хората се бяха приспособили към всички климати на земята и в древни времена се бяха разселили по целия свят. За разлика от сьомгата, на тях не им се налагаше да се връщат по родните си места, за да си хвърлят хайвера, макар че според Кийт това не беше лоша идея.

Кийт се бе приспособявал и към почти задушаващи жеги, към ситния като прах пясък, към безмилостния опустошителен вятър, но като повечето жители на северен Охайо си мислеше за зимата дълго преди тя да пристигне. Аклиматизирането към природата беше лесно; аклиматизирането към социалното обкръжение щеше да е далеч по-труден процес.

Беше минала седмица от пристигането му и Кийт реши, че е време да се поразтъпче из центъра на града. Пристигна по обед и се запъти направо към „Бакстър Мотърс“, дистрибутор на „Форд“ в източния край на главната улица. Семейството му беше правило бизнес с тях от много години и Кийт имаше смътни спомени, че баща му нямаше особени симпатии към тези хора. Старецът обаче си падаше малко инат и чувстваше, че при работа с хора, които не обича, ще има по-голяма изгода.