Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт отново се обърна към Ани. Не каза нищо и не помръдна, но не откъсна очи от нея, докато тя най-после не го погледна.

Диванът бе помежду им, но той протегна ръка покрай Бакстър и със знак поиска ръжена. Едва сега забеляза прангите на краката й. Ани отрицателно поклати глава.

Клиф Бакстър отново изпъшка и Кийт сведе очи към него.

— Сам си го изпроси. Знаеш го — каза заради Ани той.

Ченгето повдигна глава и го погледна.

— Майната ти… — После се опита да се изправи. — Ани, Ани… аз…

Тя замахна с ръжена високо над главата си и силно го стовари върху тила му.

Черепът на Клиф изхрущя, очите му изхвръкнаха от орбитите си, от носа му бликна кръв и той се просна на дивана. Ани пусна ръжена на пода и погледна Кийт.

— Всичко е наред… — промълви той и тихо продължи да й говори, като в същото време заобиколи дивана. Тя колебливо пристъпи към него, после направи по-широка крачка, но веригата се опъна и тя залитна. Кийт я хвана за ръцете, нежно я отведе при стола и я накара да седне. Съблече си ризата, наметна я на раменете й и я погали по бузата.

— Всичко е наред.

Отстъпи назад и взе ръжена. После се върна при дивана, замахна и с всичка сила удари Бакстър по вече разбития череп. Разсеяно забеляза, че ченгето е по бельо, че кожата му е бяла и че сфинктерът му се е отпуснал.

Кийт хвърли ръжена на пода и се завъртя към Ани.

— Убих го — тихо каза той.

Тя не отговори.

— Убих го, Ани. Мъртъв е. Всичко свърши.

Ани вдигна очи.

Той коленичи пред нея и хвана студените й, лепкави от пот ръце.

— Всичко е наред. Ще се оправиш. Връщаме се в Спенсървил.

Тя кимна и по бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Благодаря ти — рече Ани.

Сега не бе моментът, каза си Кийт, да й благодари, че му е спасила живота, защото искаше да подреди събитията по различен начин в ума й. Той разтри дланите й и я попита:

— Ранена ли си?

— Не. — Ани го докосна по челото, все още мокро от кръв. — Но ти си ранен.

— Нищо ми няма. — Кийт видя синините на лицето и краката й. Очите й изглеждаха добре, макар че кожата й беше бледа и студена. Докато стискаше ръцете й, той усети, че пулсът й е ускорен, но постоянен. — Добре си. Ти си издръжливо момиче.

Тя не обърна внимание на думите му.

— На шията му има ключове. Искам да освободя краката си. — Ани разклати прангите на глезените си.

Кийт й се усмихна.

— Добре.

Той се изправи, отиде при трупа на Бакстър и откъсна верижката от окървавената му шия. После отново коленичи пред Ани и докато опитваше няколко ключа, забеляза катинара и веригата, минаваща през голямата халка. — Как успя да се освободиш?

— Развих винта с ръжена.

Кийт кимна, после отключи прангите и започна да разтрива глезените й.

— Добре ли си?

— Да.

— Хайде да те облечем и да се махаме оттук.

Тя като че ли не искаше да помръдне, но после погледна към отпуснатия върху дивана Клиф Бакстър и отвърна:

— Да, искам да се махна оттук. Помогни ми да стана.

Кийт се изправи, подаде й ръка и я извърна от трупа.

После я прегърна и я поведе към коридора.

Ани спря и се освободи от ръката му.

— Мога да се справя сама. Почакай ме тук. Ще се облека за няколко минути.

— Добре.

Тя се поколеба за миг, после попита:

— Навън имаше още някой, нали?

— Да. Били Марлон.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

Ани сведе очи към Бакстър, после отново погледна Кийт.

— Аз го убих.

Той не отговори.

Тя постави длан на лицето му и дълго се взира в очите му.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Обещах ти.

— Е… надявам се да си мислиш, че си е струвало. Кийт й се усмихна и я целуна.

— За какво са приятелите?

Пикапът на Били Марлон пътуваше на юг по шосе 127. Когато Кийт и Ани стигнаха до границата на Охайо, зората вече огряваше заскрежените поля и морави.

Той завъртя глава към нея и попита:

— Защо не опиташ да поспиш?

— Искам да съм будна и да те гледам.

Кийт се усмихна.

— Имал съм и по-добър вид.

— Видът ти е чудесен.

— И твоят. — Всъщност нито той, нито тя не изглеждаха в най-добрата си форма, но Ани се беше гримирала и носеше бяло вълнено поло и дънки. Бе промила и превързала раната му от ножа, но и двамата не искаха да остават в хижата прекалено дълго, за да взимат душ. И без думи се бяха разбрали да оставят всичко там и да се махнат от тази къща на ужасите.

— Преди да тръгна за Мичиган ходих у вас, за да потърся някаква информация — каза Кийт. — Искам да го знаеш.