Нельсон Демилль - Спенсървил

Доберманът излая и се опита да се хвърли срещу него, но стрелата бе пронизала задното му бедро и животното се препъна. Кийт скочи отгоре му, строши му гръбнака и в същото време го стисна за муцуната и преряза гърлото му.

Кучето започна да се гърчи и от раната шурна кръв. След няколко секунди се отпусна неподвижно на земята.

Кийт погледна нагоре към къщата, която сега бе само на сто метра разстояние. Вече нямаше никакви препятствия — нямаше кучета, които да предупредят Бакстър, но нямаше и къде да се скрие. Само сто метра открито пространство. Поляната беше мрачна, но не чак толкова, колкото щеше да е след няколко минути, когато луната окончателно потънеше зад боровете. Знаеше, че трябва да изчака, както бяха решили. Но адреналинът му вече се покачваше и той бе готов за действие.

Били беше заел позиция сред дърветата зад гърба му, така че да е под малък ъгъл спрямо плъзгащата се врата и да може да го прикрива, без да има опасност да го улучи.

— Кийт, или се върни, или давай напред — високо прошепна Марлон. — Не трябва да стоиш на едно място.

Кийт се завъртя към него и му направи знак с палци нагоре.

— Добре, прикрил съм те — каза Били. — Успех.

Кийт отново се обърна към къщата и без колебание се втурна по поляната.

Не искаше нищо да го забавя и вече нямаше нужда от пушката, затова носеше само полицейския револвер и ловджийския нож.

„Осемдесет метра.“ Още десет секунди и щеше да е на стъпалата на терасата. Той насочи поглед към тъмната стъклена врата.

„Шейсет метра.“ Чувстваше се много уязвим и знаеше, че ако в този момент излезе на терасата с пушката и инфрачервения си мерник, преди да го застреля Бакстър дори ще има време да му се усмихне и да му каже нещо гадно. Надяваше се, че Били Марлон е точен стрелец.

Клиф Бакстър се събуди от будилника. Все още по бельо, той влезе в дневната и включи настолната лампа. Беше прехвърлил колана с кобура през рамо и носеше бронираната си жилетка, но не бе взел автомата или пушката.

Ани стоеше на колене на пода пред люлеещия се стол, подвила под себе си окованите си с пранги крака и здраво стиснала ръжена между бедрата си. Задният му край стърчеше между стъпалата й под стола.

— Защо си клекнала тук в тъмното? — попита той.

— Не можах да заспя на стола. Ще си легна на пода.

— Нима? — Бакстър тръгна към плъзгащата се врата. — Ще събудя кучетата.

Той извади пистолета си, отключи вратата и я отвори само колкото да подаде оръжието навън и да стреля във въздуха. После понечи да затвори, но замръзна на място и се заслуша. Не се чуваше кучешки лай.

Прицелил се в стъклената врата през оптичния мерник на пушката си, Били Марлон прикриваше Кийт, който тичаше по поляната.

Внезапно в къщата блесна светлина и след секунда той видя зад стъклото да се очертава силует, но не знаеше дали е Бакстър. Вратата като че ли леко се отвори и Били чу изстрел, после фигурата се скри преди той да успее да стреля.

— По дяволите! — В полето на мерника му попадна Кийт, който продължаваше да тича напред. — Добре. Добре. — На няколко метра от стълбището той промени посоката си и изчезна. — Какво става, по дяволите?

Били Марлон остана неподвижен за миг, объркан и разгневен на самия себе си. Струваше му се, че някак е провалил Кийт. Той сведе пушката и без да се замисля, се втурна по поляната към хижата.

„Трийсет метра.“ Още четири-пет секунди. Кийт вдигна поглед нагоре, видя, че в къщата свети, но продължи да тича.

„Двайсет метра.“ Изведнъж зад стъклото се появи силует и му се стори, че вижда вратата да се открехва. Той светкавично взе решение, рязко зави, скри се под издигнатата над земята тераса и се притисна до една от носещите бетонни колони. Отекна изстрел. Кийт опря гръб в колоната и насочи револвера си право нагоре. През цепнатините между дъсчения под се процеждаше бледа светлина. Продължаваше да се цели нагоре, като очакваше над него да се появи сянка или да зърне движение, но не се случи нищо. Секунда по-късно вратата шумно се затвори.

Кийт беше почти сигурен, че е бил Бакстър и че не го е видял или чул да се приближава, иначе нямаше да включи лампата. Просто бе избрал неподходящ момент да събуди кучетата с изстрел и те не бяха реагирали. Нямаше и да реагират. Клиф Бакстър вече знаеше, че си има компания.

Бакстър заключи вратата и с една крачка застана абсолютно неподвижно с гръб към оръжейната стойка, насочил деветмилиметровия „Глок“ на Кийт към мрачната поляна навън. Погледна назад към настолната лампа. Искаше да я изключи, но се намираше на пет-шест метра от нея и знаеше, че не трябва да се движи. Заслуша се.