Нельсон Демилль - Спенсървил

Опита се да се успокои, като си каза, че никой не би могъл да убие и трите кучета, че не са мъртви и че изстрелът просто не ги е събудил. Но това не беше възможно. „По дяволите…“

Погледна жена си, която стоеше на колене на пода, и очите им се срещнаха.

Ани позна изражението му — същото като в онзи случай, когато беше насочила пушката срещу него. Искаше й се да се усмихне, да се засмее, да каже нещо, но усещаше, че смъртта е наблизо, и не знаеше кого дебне.

Той повдигна верижката от шията си и отключи оръжейната стойка. Извади финландската пушка, включи електронния инфрачервен мерник и свали предпазителя.

Все още насочил револвера нагоре, Кийт притискаше гръб до бетонната колона. Зад него се намираше откритото гаражно пространство с форда, а отгоре бе къщата. Той напрягаше слух, но не се чуваше нищо.

Кийт погледна към мястото, където беше оставил Били Марлон. Луната се бе спуснала зад боровете и поляната тънеше в почти пълен мрак.

Били сигурно не бе стрелял, защото всичко се беше случило прекалено бързо, за да реагира, или си бе помислил, че Кийт ще открие огън и ще се затича нагоре по стъпалата, пресичайки огневата му линия. Във всеки случай Бакстър вече знаеше за присъствието им, Били се намираше на сто метра в края на гората, а Кийт стоеше под краката на ченгето, навярно само на два-три метра от него. Предпочиташе да е на терасата, но беше почти сигурен, че Бакстър не знае къде е. Сега просто трябваше да изчака противникът му да реши, че трябва да излезе навън с инфрачервения си мерник и да се справи с проблема.

Чу някакъв шум и се завъртя към поляната. Трябваха му няколко секунди, за да забележи движението, после видя Били Марлон с всички сили да тича към къщата.

„Дяволите да го вземат!“ Ядоса се, че Били не е изпълнил заповедта му, но и никога не бе смятал, че ще го направи.

Марлон бързо напредваше, притиснал пушката си до хълбок и готов за стрелба като пехотинец, атакуващ вражески позиции.

Кийт не можеше да го прикрива и се опита да му даде знак да дойде при него под къщата, но Били съсредоточено продължаваше да тича към стълбището. В този момент той искаше Клиф Бакстър и не мислеше за нищо друго.

Бакстър бързо оцени положението. Не можеше да е сигурен кога и кой е убил кучетата, но нито за миг не се съмняваше, че е Кийт Ландри. Нямаше представа къде се е скрил. Усети, че по челото му избива пот и се стича по лицето му. „По дяволите.“

Тъкмо се канеше да пресече стаята и да изключи лампата, когато му се стори, че чува нещо навън — тичащи стъпки, крито бързо се приближаваха.

Били се намираше на по-малко от три метра от стълбището и очевидно нямаше намерение да променя посоката си, за да се скрие под терасата. На Кийт не му оставаше друг избор, освен да напусне убежището си и да го последва, макар да не знаеше какво ще направят горе. Предполагаше, че Марлон ще разбие стъклената врата с приклада и че ще влязат оттам.

Понечи да се измъкне изпод терасата и в този момент Били стигна на метър, метър и половина от първото стъпало. Кийт прекалено късно забеляза четирите дървени колчета, които стърчаха от пръстта в основата на стълбището. Марлон стъпи върху привидно здравата земя, но там имаше брезент или найлон, забит с колчетата в ъглите и покрит с пръст.

Кийт видя всичко като на забавен кадър: изненадания поглед на Били, когато пръстта под него хлътна и той пропадна в дупката. Кийт очакваше падането му да продължи, както бяха пропадали войниците във Виетнам, за да се набучат на заострените бамбукови колове на дъното на ями „пунджи“. Но Марлон се задържа на равнището на коленете и краката му се заклещиха в тясната основа на коничната дупка. Разнесе се остро металическо изщракване, последвано от отвратителен хрущящ звук и пронизителния писък на Били. Кийт замръзна на място под ръба на терасата само на няколко крачки от него. Стъклената врата отгоре отново се отвори.

Бакстър чу изщракването на мечия капан и крясъка и отвори вратата.

— Пипнах те! Пипнах те!

Човекът до стълбището се мяташе от болка и крещеше, но продължаваше здраво да стиска пушката си.

Ченгето мигновено разбра, че това не е Ландри, и извика:

— Кой, по дяволите… Марлон! Лайнар нещастен! — Без да излиза навън, той насочи пушката си към него.

Като държеше оръжието си с една ръка и се гърчеше от болка, Били успя да стреля от хълбок едновременно с Бакстър, но куршумът му попадна високо и се заби в дървения покрив над главата на другия. Бакстър улучи точно там, където се целеше — в сърцето на Марлон.