Нельсон Демилль - Спенсървил

— Три!

Кийт бързо презареди.

— Четири! Кълна се в Господ, Ландри, ако не се изправиш, ще я убия.

— Не! — извика Ани. — Недей…

Бакстър пак я зашлеви и тя отново извика. Кийт използва момента, за да затвори барабана.

— Пет! Добре, тогава ще си го получи.

Кийт затаи дъх. Искаше му се да скочи и да стреля, да остави Бакстър да го убие, да направи каквото и да е през тази стотна от секундата, но знаеше, че трябва просто да остане неподвижен.

Последва продължително мълчание.

— Хей! — накрая каза ченгето. — Мъртъв ли си, или само се преструваш?

Кийт издиша и се усмихна. „Ела да провериш.“

— Мога да чакам цяла нощ, Ландри.

„И аз.“ Единствената му надежда беше, че Ани ще му съобщи, ако Бакстър тръгне към него. Тя бе негова пленница, а сега и щит, но в същото време и основният му проблем. Очевидно той също го разбираше, защото лампата внезапно угасна и в стаята настана мрак.

В просторното помещение беше толкова тихо, че Кийт можеше да чуе тиктакането на часовника върху камината. После Бакстър каза:

— Един от нас има инфрачервен мерник, другият не. Сети се кой може да вижда в тъмното.

Дъските на пода проскърцаха, после още веднъж, вече по-близо.

Представи си Бакстър, застанал приблизително по средата на стаята и допрял до окото си оптичния мерник. Играта почти свършваше и Кийт имаше само две възможности — да се изправи и да стреля в мрака или да продължи да се преструва на мъртъв.

Той пъхна дясната си ръка с револвера под задника си, като че ли бе застрелян в това положение. С лявата извади ножа и се поряза по челото, после размаза кръвта по лицето и лявото си око. Накрая пъхна ножа в джоба си и впери поглед в невидимия таван.

Чу, че Бакстър отново се раздвижва, вече съвсем близо от другата страна на дългия диван.

— Е… май не се преструваш.

Кийт не можеше да го види, но усещаше присъствието му. Гласът му показваше, че е на около три метра, и той знаеше, че от това разстояние инфрачервеният образ ще е прекалено мъгляв, за да се забележат признаци на живот. Въпреки това не си поемаше дъх и продължаваше да зяпа с празен поглед нагоре. Но не можеше да спре капките пот, които избиваха над горната му устна. Имаше чувството, че инфрачервеният мерник прогаря лицето му. Някъде откъм отсрещния край на стаята се разнасяше хлипането на Ани.

— Хей, Ландри — каза Бакстър. — Стига си се преструвал.

Кийт знаеше, че трябва да се цели в главата му, но в тъмното нямаше такава възможност. Можеше да се надява най-много на попадение в бронираната му жилетка. Така щеше да го повали на земята и после да се хвърли отгоре му с ножа.

— Моля се на Господ да не си мъртъв, скапаняко. Искам да усетиш ето това.

Кийт разбра, че след миг Бакстър ще стреля в крака или слабините му. Той измъкна дясната си ръка и стреля три пъти надясно, откъдето беше чул гласа му, претърколи се, стреля още три пъти и се притисна към стената до разбитата стъклена врата. После впери поглед в мрака и зачака.

Не бе чул ченгето да вика от болка, нито удари на куршуми в бронирана жилетка или трясък от падане. Това означаваше, че след последните си думи Бакстър сигурно се бе преместил или бе приклекнал. Кийт бе направил фатален ход. Гласът на ченгето се разнесе от друго място:

— Чао, педал…

Вместо пукот на пушка Кийт чу тъп удар. Нямаше представа от какво е, но това означаваше, че не е мъртъв. Той скочи на крака и се хвърли напред с нож в ръка. Блъсна се в дивана и замахна, после нещо го удари по краката и изтрополи на пода.

В стаята се възцари тишина. След това се разнесе изпъшкване и лампата до дивана се включи.

Трябваха му няколко секунди, за да се приспособи към светлината, и все пак не можеше напълно да проумее онова, което виждаше.

Бакстър беше отпуснат на колене на дивана и главата и ръцете му висяха към Кийт. Носеше дебела сива жилетка и от лявата му ръка се стичаше кръв. Очите му бяха отворени и той се взираше в него.

Кийт погледна надолу, видя, че пушката с инфрачервения мерник лежи на пода, и осъзна, че тя го е ударила по краката. Знаеше, че не е улучил Бакстър с ножа си, и все пак устата на ченгето бе окървавена.

Тогава усети, че Ани е застанала от лявата му страна и погледна към нея. Беше гола, абсолютно неподвижна и погледът й блуждаеше. Дясната й длан продължаваше да е върху ключа на лампата. После забеляза ръжена в лявата й ръка. Не гледаше към него, а към тила на Клиф Бакстър.

Ченгето простена и главата му се олюля настрани. От устата му блика струйка кръв.