Нельсон Демилль - Спенсървил

Двайсетина минути по-късно й се стори, че го чува да захърква. Тя се изхлузи на пода, извади ръжена изпод килимчето и продължи да развива винта.

Едно от кучетата излая, но само веднъж, после вятърът разклати стъклото на прозореца, през комина нахлу въздух и въглените запращяха. Всеки звук, всяко прошумоляване в къщата я стряскаше и сърцето й се разтуптяваше.

Докато работеше, Ани си представяше, че е успяла да се освободи. Краката й пак щяха да са оковани с прангите, но щеше да може да върви. Знаеше, че ключовете за форда са в кухнята, и само трябваше да ги вземе, да се увие с одеялото, да отвори плъзгащата се врата и да се спусне по стъпалата. Спомняше си думите му за мечия капан и разбираше, че трябва да прескочи парапета, да се вмъкне под къщата, където бе автомобилът, да влезе вътре и да запали двигателя. След секунди щеше да е на черния път. Зачуди се дали Клиф би стрелял по колата. Беше й разказал как е замаскирал края на черния път и тя се запита дали фордът ще успее да мине. Нито един от тези два въпроса нямаше да има значение, ако просто влезеше в спалнята и му разбиеше главата с ръжена. После можеше да се облече и да повика полицията.

Прецени тежестта на кованото желязо в ръката си. Щеше да е по-лесно, отколкото да избяга. Но щом не бе успяла да го убие онзи път, когато бяха лице в лице и двамата имаха оръжие, как щеше да го направи, докато той спеше? Още сантиметър, още само няколко минути и щеше да е свободна.

Кийт и Били се промъкнаха през боровата гора и спряха, преди да излязат на поляната зад хижата.

Кийт опря приклада на арбалета до гърдите си, опъна тетивата, зареди една от късите стрели и коленичи до един бор, като опря оръжието на дънера. После погледна през оптичния мерник.

На шейсетина метра от тях луната осветяваше голяма немска овчарка, завързана на дълга каишка за вертикален кол.

Кийт зачака с надеждата кучето да се приближи или поне да остане на място за няколко секунди.

Били фокусира бинокъла към къщата и прошепна:

— Там е спокойно.

Накрая овчарката застана неподвижно на четирийсетина метра разстояние и повдигна глава, като че ли се вслушваше в нещо. Лунните лъчи очертаваха профила й и Кийт се прицели в предния й хълбок, за да улучи сърцето или белия й дроб. После натисна спусъка.

Не видя къде е попаднал, но кучето беше невредимо. Обаче бе чуло изсвистяването на стрелата, излая веднъж объркано и се втурна да обикаля.

Той отново зареди арбалета.

— В къщата продължава да е спокойно — прошепна Марлон.

Кийт се изправи и нарочно стреля ниско на двайсетина метра от тях. Овчарката се понесе към стрелата и започна да я души. Той презареди, прицели се и натисна спусъка.

Този път видя как стрелата пробива главата на кучето и бе убеден, че е мъртво още преди да падне на земята.

Кийт потупа Били по рамото.

— С първото се справихме. Да продължаваме.

Той прехвърли пушката си през рамо и понесе арбалета в ръка. Марлон взе своята М–14 и се насочиха към другите две кучета.

Трябваха им повече от двайсет минути, за да заобиколят поляната през мрачната гора.

Спряха на място, от което можеха да виждат езерото. Луната започваше да се спуска зад боровете и то изглеждаше много по-тъмно. Кийт си помисли, че им остават само още няколко минути светлина.

Част от дърветата наоколо бяха отсечени, както изглеждаше, за да се разшири поляната. Кийт опря арбалета върху отрязания дънер на едно от тях, погледна през мерника и видя ротвайлера седнал на задните си крака на двайсетина метра разстояние. Кучето беше обърнато към езерото.

Били наблюдаваше къщата през оптичния мерник на пушката си.

— Всичко е наред — прошепна той. После завъртя оръжието и го насочи към добермана. — Третото спи.

Кийт се прицели в левия хълбок на ротвайлера. Кучето вдигна глава и се прозя. Той натисна спусъка. Не се разнесе никакъв друг звук, освен изжужаването на тетивата. Секунда по-късно ротвайлерът подскочи, издаде задавен, изненадан хрип и се строполи на земята. Продължи да скимти още няколко секунди, после утихна.

Кийт се претърколи по гръб, притисна приклада към гърдите си и опъна тетивата. Били му подаде нова стрела от колчана, той я зареди и скочи на крака. След като се бяха справили с двете кучета, бързината бе по-важна от абсолютната тишина. После си погледна часовника и видя, че е един и двайсет и осем минути.

Напусна прикритието на боровете и се насочи право към добермана, който се беше свил на кълбо на двайсет метра от тях. Кучето се събуди и се изправи. Той стреля и още преди да види дали е улучил, хвърли арбалета и се затича напред, като извади ножа си в движение.