Нельсон Демилль - Спенсървил

Тя се изправи.

— Аз не съм куче! Аз съм човешко същество, твоя съпруга…

— Не! Ти беше моя съпруга. Сега си моя собственост.

— Не съм!

Клиф я блъсна на стола и застана над нея. Дълго я гледа в очите, после саркастично каза:

— Добре, ако ми беше жена, щеше да носиш венчална халка, пък не я виждам на пръста ти.

Ани не отговори.

— Ако успееш да намериш венчалната си халка, можем да говорим за това дали си ми жена. Къде мислиш, че си я изгубила?

Тя мълчеше.

— По дяволите, не ти трябва халка. Имаш си пранги и белезници. Всъщност още преди години трябваше да ти ги сложа. И един от ония целомъдрени пояси, за да не си навличаш бели. Господ знае, че не приемаш много сериозно брачния си обет.

— Ти…

— Какво? Ще ми кажеш, че съм си развявал байрака. И какво от това? Но аз ще ти кажа нещо — ония жени се държаха добре с мен. Ако беше правила, каквото трябва, нямаше да има нужда да кръшкам. Ти, от друга страна, си била влюбена. Нали?

Ани не отговори.

Бакстър се приближи още повече и тя се извърна.

— Погледни ме — заповяда й той.

Ани се насили да завърти глава към него.

— Мислиш ли, че някога ще забравя какво съм видял в оня мотел? Нямам предвид, че се чукаше с него. По дяволите, много пъти съм си представял, че се чукаш с други мъже. Искам да кажа, че ти ми се нахвърли, за да може той… да ме убие. Искам да кажа, че легна отгоре му, за да не мога да му смачкам скапаната глава. Мислиш ли, че някога ще го забравя?

— Не.

— Не. Никога.

Кийт и Били бяха застанали на колене в края на гората.

Докато Марлон гледаше през оптичния мерник, Кийт наблюдаваше хижата с бинокъла си. Все още светеше, но явно вече друга лампа, защото се намираше по-близо до плъзгащата се врата. Светлината се процеждаше през прозореца, през който бе видял Ани, близо до средата на къщата, където се издигаше коминът. Не можеше да различи отблясъци от огъня в камината, но от къщата към тях продължаваше да се вие дим, което означаваше, че все още са от подветрената страна и че кучетата не могат да ги подушат.

В хижата не се забелязваше движение и по прозореца не падаха сенки. Не блещукаше и типичната синкавобяла светлина на телевизор, чийто шум би им бил от полза. Можеше да има радио или да свири касетофон, разбира се, но Кийт не вярваше, че Бакстър ще прояви такова неблагоразумие. Ако трябваше да предполага какво става в хижата — а наистина трябваше, — Кийт би казал, че един от тях или и двамата са все още будни, седят край тлеещия огън и навярно четат или разговарят. Ани навярно беше завързана по някакъв начин, иначе Бакстър постоянно трябваше да е нащрек.

Кийт плъзна поглед по откритото пространство около къщата. Доберманът лежеше от отсрещния край на гредата си откъм езерото и сигурно спеше. По-нататък имаше друго куче, чийто силует се очертаваше на фона на езерото. Не можеше да види третото, което се намираше някъде зад хижата. Дойде му наум, че много преди да се оттегли в скривалището си, Бакстър е разположил кучетата си така, че да му осигурят максимална сигурност. Предполагаше, че ако е водил живота на ченгето, и той би взел същите предпазни мерки.

Кийт свали бинокъла от очите си и Били го последва. Трябваше да стоят неподвижно и да разговарят само шепнешком заради кучетата.

— Вече почти не се вижда — отбеляза Марлон.

Кийт кимна. Луната се спускаше ниско на югозапад, само на десет градуса над най-високите борове. При други обстоятелства би изчакал до три-четири сутринта, когато щеше да настъпи пълен мрак и кучетата и хората щяха да потънат в дълбок сън. Но трябваше да се справи с кучетата, докато все още може да ги вижда.

Продължиха да чакат светлината в хижата да угасне и луната да се скрие зад боровете.

Кийт наблюдаваше къщата с бинокъла си. Колкото повече я гледаше, толкова по-зловеща му се струваше — мрачен триъгълен силует, издигнат високо над земята насред нищото, окъпан от лунна светлина и заобиколен от нарочно разчистена смъртоносна зона. От езерото се надигаше мъгла и подсилваше призрачната атмосфера. Кийт се опита да си представи какво става вътре, за какво разговарят Ани и Клиф Бакстър след всички тези години, за какво си мислят и какво чувстват, след като и двамата знаят, че краят наближава.

Ани продължаваше да гледа Клиф и за пръв път през последните три дни, навярно за пръв път от години насам, каза си тя, очите им се срещнаха. Отдавна вече не го обичаше. И двамата го знаеха, а през последните години той дори не я интересуваше като човек. Но никога не беше искала Клиф да страда, въпреки всичко онова, което й бе причинил. А сега, макар и подложена на жестоки физически мъчения, Ани го съжаляваше заради емоционалните му терзания. Не изпитваше нищо към него — той отдавна беше убил всичките й чувства. Но й се искаше да не е видял сцената в мотелската стая.