Нельсон Демилль - Спенсървил

— Имам чувството, че той знае за нас — каза Били. — Всъщност не че знае, а че го усеща.

— Няма значение — отвърна Кийт. — Това не променя нищо, нито за него, нито за нас.

— Да. Той е приклещен в ъгъла. — Марлон се замисли за миг. — Предполагам, че ние също нямаме избор. Можем да си тръгнем и в същото време не можем. Нали разбираш?

— Да.

— Иска ми се да можех да запаля цигара.

— Изпитваш ли нужда от алкохол?

— Ами… имаш ли нещо?

— Не. Питам те дали изпитваш нужда.

— Аз… да. Но… това ще почака.

— Нали знаеш, ако се откажеш от пиенето, навярно после ще можеш да построиш живота си наново.

— Навярно.

— Ще ти помогна.

— Остави. Вече сме квит. Някога хрумвало ли ти е, че жестоко са ни прецакали?

— Да. И какво от това? Всички ветерани след Първата световна са били прецакани така. Може би просто трябва да престанеш да се самосъжаляваш. Няма война, достатъчно дълга или жестока, че да изпаднеш в състоянието, в което се намираш.

Били се замисли, после отвърна:

— За теб може и да е така. Ти винаги си бил разумен. Аз просто не можах да го понеса.

— Съжалявам.

— Ще ти кажа още нещо, Кийт. Ако не се чувстваш поне малко прецакан, значи не се вслушваш в камбаните, дето бият в главата ти.

Кийт не отговори.

Изчакаха още час. Мълчаха. Накрая Били попита:

— Спомняш ли си оня мач с „Финдли“, когато бяхме последна година в гимназията?

— Не.

— Тогава играех полузащитник и ни водеха с дванайсет на седем. Тръгнах напред и ония ме приклещиха, ама не паднах — завъртях се и ти подадох топката. Тогава играеше защитник, спомняш ли си? Копелетата от „Финдли“ ти се накачулиха, но ти подаде далечен пас на някой от нападателите — по дяволите, как му беше името? Дейвис. Нали така? Той изобщо не го очакваше, просто се завъртя, топката му падна в ръцете и направи тъчдаун. Спомняш ли си?

— Да.

— Страхотна игра. Та ето какво исках да ти кажа. Даже когато всичко върви на зле, ако не избягаш, можеш да промениш резултата. Чудя се дали още пазят записа на мача.

— Сигурно.

— Иска ми се да го изгледам… Ти от гимназията ли помниш Бакстър?

— Не… всъщност да.

— Винаги си е бил гадняр. Някога спречквал ли си се с него?

— Не, а трябваше.

— Никога не е късно да си разчистиш сметките.

— Точно така си мисли и той и затова всички сме тук.

— Да… но в училище никога не сме му правили нищо. Поне аз не съм му правил нищо. Той просто си умира да прецаква хората. Не разбирам защо някой отдавна не го е очистил.

— Той избира само слаби хора.

Били Марлон не отвърна на думите му.

— Ти обаче адски си го вбесил. — Той се засмя. — Знаеш ли, след като те видях в бара, на другия ден, когато главата ми се проясни, си спомних за вас с Ани Прентис. И ми хрумна безумната мисъл, че пак ще се срещнете и ще тръгнете заедно. Ха кажи, че не съм проницателен.

Кийт не отговори.

— Предполагам, че и той се е сетил — продължи Били. — Знаеш ли, понякога я виждах на улицата — искам да кажа, че в училище не я познавах добре, но нали бяхме стари съученици и тя винаги ми се усмихваше и ме поздравяваше. Понякога спираше да поговори с мен, нали знаеш, питаше ме как съм. Пък аз стоях като пън и си мислех, че мъжът й е чукал жена ми и че трябва да й го кажа, но разбира се, не го направих. И не исках да разговаряме прекалено дълго, защото се страхувах, че ако той ме види да приказвам с жена му, ще направи нещо гадно или с мен, или с нея.

— Може би наистина трябва да те оставя да го изкормиш жив.

— Нямам нужда от твоето разрешение — изсумтя Били.

Това изненада Кийт, но той си помисли, че е добър признак.

— Уговорихме се аз да командвам.

Марлон не отговори.

Изтече още един час. Стана студено. Кийт си погледна часовника. Беше десет часът. Нямаше търпение да започват, но още бе прекалено рано. Бакстър беше буден, кучетата също.

Луната вече бе на югозападния хоризонт и Кийт реши, че до залязването й остават още два-три часа.

— Добре — каза той, — ето какво ще направим. Ще убием кучетата, докато е светло, после ще изчакаме луната да залезе. Ще ме прикриваш, докато прекося поляната. Ще се кача на терасата и ще се притисна с гръб към стената до плъзгащата се врата. Разбра ли?

— Дотук да.

— После трябва да го накараш да излезе. Можеш ли да лаеш като куче?

— Естествено.

— Добре, ще излаеш и той ще излезе също като миналия път, само че сега аз ще съм зад него и ще опра пистолет в главата му. Просто и сигурно. Да виждаш някакви проблеми?

— Изглежда добре… винаги изглежда така, нали?