Нельсон Демилль - Спенсървил

— Да.

— Е, тогава давай. Аз ще те прикривам от гората. Но първо трябва да се справиш с кучетата.

— Точно така. Нали затова купих арбалета. Примитивно решение на примитивен проблем.

— Ох — въздъхна Били. — Аз ти предлагам безопасния начин да пипнем оня задник, а ти ми разправяш някакви командоски глупости.

— Виж, ти така или иначе ще правиш едно и също. Просто ще заемеш позиция за стрелба в гората.

— Не ми пука за собствения ми безполезен живот. Но не искам оня да те гръмне на откритото, нито да влезеш в къщата и да откриеш, че те очаква. Там няма да мога да ти помогна, приятел. Според моя план, когато стигнем там, той или ще е убит, или ще е тежко ранен. И в двата случая ще го изкормя.

Кийт дълбоко си пое дъх.

— Искам да го хвана жив.

— Няма начин.

— Има. Искам да го завържа, да го хвърля в каросерията на пикапа и да го предам на закона. От известно време обмислям този въпрос. Помисли върху него и ти.

— Вече мислих, Кийт. Ясно ми е какво имаш предвид. Той би предпочел да умре, отколкото да понесе последствията от постъпките си. Но трябва да ти кажа, че скапаният закон действа странно. Ебава се с мен, щото съм нищожество, ама никога не съм направил нищо на никого. Това копеле може да се измъкне.

Кийт се замисли. Бакстър щеше да понесе много унижения, но след една-две години отново щеше да е на свобода. Клиф Бакстър беше болен човек и щатът можеше да се съгласи с адвоката му, че се нуждае от лечение. Защото е получил психическа травма, след като е видял жена си в леглото с друг мъж, лъскав сваляч, дошъл от друг град, и е постъпил така, както би постъпил всеки на негово място: пребил го и вместо да изгони жена си, я завел на кратка почивка, за да се опитат да се помирят. Кийт обмисли всичко това и накрая реши, че все пак трябва да убие Клиф Бакстър.

— Добре… — каза той. — Ще го очистим. Но трябва да го направя отблизо. Трябва да разбере, че сме били ние с теб.

— Съгласен… щом искаш така, аз съм с теб. Идеята ми харесва. Надявам се, че ще успеем да го направим.

— Ще успеем.

— Знаеш ли — каза Марлон, — като свършим тук, ще ида в Кълъмбъс да я потърся. Не мога да го направя, докато той е жив. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Никого не можех да погледна в очите, Кийт. Мотаех се из града и го виждах по улиците, и той ми се присмиваше. Понякога ме арестуваше, когато ме пипнеше пиян, вкарваше ме в затвора, събличаше ме гол, за да ме претърси, и даже се снимаше до мен. Казваше, че пращал снимките на Бет.

Кийт не отговори.

— И сигурно се чудиш защо съм останал в Спенсървил. Ще ти кажа: защото се опитвах да събера смелост да го убия, но не можах… и никога нямаше да мога. Докато не дойде ти. Не забравяй, ако аз…

— Добре. Стига. — Кийт погледна Били, който седеше облегнат на дървото и се взираше в мрака. Били Марлон, вече трезвен и с онова прозрение на всички изгубени души, които прекалено ясно виждат нещата, навярно предусещаше собствената си смърт и може би щеше да се окаже прав. Но това бе един от малкото мигове в живота му, навярно единственият, в който беше еднакво достоен и да живее, и да умре.

Продължиха да чакат, като се вслушваха в случайните звуци на есенната нощ. Кийт вдигна очи към луната, която вече бе достигнала зенита си. Щеше да залезе след три-четири часа и тогава щеше да настъпи моментът за действие. Само че лунната светлина щеше да му е необходима, ако имаше намерение да убие кучетата с арбалета.

Не искаше да мисли за онова, което ставаше в хижата, но не можеше да се сдържи. Клиф Бакстър несъмнено беше превъртял и чувството му за собственост над Ани се бе превърнало в нещо много по-грозно. Знаеше, че Бакстър я бие, унижава и наказва за това, че не му е била вярна. Всъщност той беше сексуален садист и най-после имаше оправдание да изпълни гадните си фантазии върху жената, на която никога не бе успял да наложи волята си. Кийт беше убеден, че тя все още не се е предала и че когато я види, Ани ще е също като него — пребита и окървавена, но непречупена.

Започна да се настройва за онова, което предстоеше. Трябваше да действа рационално, хладнокръвно и със същата пресметливост, на която знаеше, че е способен противникът му. Разбираше, че Бакстър може да я убие във всеки момент, но бе убеден, че още не го е направил. Онова, което ставаше в къщата, беше най-изключителното нещо, което Бакстър бе правил през живота си, и той щеше да удължава удоволствието си чак до последния момент. И именно в този последен момент, когато се изправеха лице в лице, всичко щеше да си дойде на мястото — отдавна закъснялото избавление, отмъщение и изкупление.