Нельсон Демилль - Спенсървил

— Да. Понякога дори се получава.

Били се усмихна.

— Спомняш ли си как разигравахме мачовете на черната дъска? Всеки мач беше сигурна победа. Същото беше и в армията. Но никога не ни показваха какво ще се случи, когато убият част от хората ти, и никой си нямаше представа какво замислят другите, за да те прецакат.

— Такъв е животът.

— Да. — Той се замисли за миг. — Мисля, че сам се прецаках. Нямаше нужда да го прави друг. Но не избягах и сега ще променя резултата.

Двамата продължиха да чакат в мрака, увити в брезентовите си наметала. В полунощ Кийт се изправи, пусна наметалото си на земята и каза:

— Да започваме.

Клиф Бакстър остави списанието и се прозя. После допи бирата си, взе няколко солени бисквити и ги захруска. Погледна жена си на люлеещия се стол и й подхвърли една върху одеялото.

— Да не кажеш, че не съм те почерпил. Изяж я.

Ани не му обърна внимание.

— Готова ли си за леглото, скъпа? — попита Бакстър.

— Не, просто искам да поседя тук — без да откъсва поглед от тлеещия огън, отвърна тя.

— Нима? Цяла нощ ли?

— Да.

— Ами аз с кого ще се гушкам?

— Не с мен. Нали ме приковаваш за леглото?

— Не те приковавам, само те заключвам с белезници.

— За мен е едно и също.

— Ако можех да ти вярвам, нямаше да си прикована нито за пода, нито за леглото. Мога ли да ти вярвам?

— Да.

Той се засмя.

— Да бе, и да ми пръснеш мозъка.

Ани го погледна.

— Страх ли те е от мен?

Бакстър присви очи.

— Не ме е страх от никой и от нищо.

— Ти си…

— Какво?

— Не вярваш на хората, Клиф. Изобщо способен ли си да вярваш на някого?

— Защо? И защо да вярвам на теб?

— Ще ми свалиш ли белезниците, ако ти дам думата си, че няма да се опитам да те убия?

— Не. Защо вдигаш толкова пара за тия белезници?

— Защо ли? Защото не искам да съм окована като животно. Затова.

— О, ти не си окована като животно. Животните имат повече свобода — засмя се той. — Окована си като заловен от закона престъпник. Кучетата навън не са направили нищо лошо, затова имат свободата да се движат на стотина метра. Ти се прецака, жено. Жестоко се прецака. След няколко седмици може да те завържа за кучешката греда и тогава вече ще можеш да кажеш, че си окована като животно, и да ми благодариш.

Ани дълбоко си пое дъх.

— Клиф… онзи път имах възможност да те убия… вече не искам да убивам никого. Повярвай ми, моля те… ти го знаеш. Сам го каза. Остави ме тази нощ без белезници. Не мога да спя с ръце, приковани за таблата. Моля те. Кълна ти се, че няма да ти сторя нищо.

— Нима? Но това не означава, че няма да се събудя, заключен с белезници за леглото. А ти отдавна ще си изчезнала. Нали така? Нали така? Не си прави труда да ми отговаряш. — Той се наведе към нея. — Това ме подсеща за нещо. Следващия път, когато ти се допикае, можеш да го направиш тук.

— Клиф… моля те…

— И после ще почистиш. — Бакстър прибави: — Но не в леглото. — Той отново се прозя. — Значи предпочиташ цяла нощ да си останеш на проклетия стол, вместо да спиш с мен, така ли?

Тя поклати глава.

— Не… съжалявам. Не искам да седя тук цяла нощ. Ще си легна. — Ани замълча, после каза: — Трябва да отида до тоалетната.

— Нима? Имам по-добра идея. Остани тук. Ще ти е от полза. — Той се приближи до нея, издърпа одеялото и го запрати в отсрещния край на стаята. — Стой тук, докато ти замръзне гъзът и опикаеш целия стол.

— Копеле.

Бакстър силно я ощипа по бузата.

— Утре сутрин те очакват десет удара. Мисли за това цяла нощ. И оставаш без закуска. Можеш да си седиш в собствената си пикня и да ти текат лигите от миризмата на пържени яйца с бекон.

Той отиде до оръжейната стойка, отключи я, извади автомата и отново я заключи.

— И без това предпочитам да спя с пушка, отколкото с теб.

Ани продължи да седи на люлеещия се стол, обгърнала се с ръце и загледана в тлеещите въглени.

— Искаш ли да хвърля в огъня някоя и друга цепеница? — попита Бакстър.

Тя не отговори.

— Така или иначе нямаше да го направя.

Ани вдигна поглед към него.

— Клиф, моля те… Съжалявам. Не ме оставяй тук. Студено ми е, трябва да…

— Трябваше да помислиш за всичко това, преди да си отвориш устата. Спомняш ли си оня доберман, дето постоянно ме лаеше и веднъж ме ухапа? Много хора казваха, че трябва да го застрелям. Е, това може да го направи всеки. Отне ми около месец да му покажа кой е господарят му, нали? И се превърна в най-доброто куче, което някога съм имал. И с теб ще стане така, миличка.