Нельсон Демилль - Спенсървил

Бакстър, изглежда, усети за какво си мисли и каза:

— Ти никога нямаше да го направиш заради мен. Даже и преди двайсет години.

— Не, нямаше. Съжалявам, Клиф. Наистина съжалявам. Можеш да ме биеш, изнасилваш, да правиш каквото си искаш, но единственото, което изпитвам към теб, е съжаление. Може би до известна степен и аз съм виновна, защото не те напуснах преди време. Трябваше да ми позволиш да го направя.

Той не отговори, но Ани виждаше, че част от думите й попадат в целта. Знаеше, че така само още повече ще го накара да страда, но при тези обстоятелства, когато бяха изправени пред оголената същност на живота, бе време за искреност. Съмняваше се, че ще успее да го отрезви. Дори навярно щеше да стане още по-лошо. Но ако трябваше да умре, сама или заедно с него, искаше Клиф да знае чувствата й.

Кийт усети, че го обзема онова познато спокойствие като преди всяко сражение, онази почти свръхестествена откъснатост на разума от тялото, сякаш всичко това всъщност не се случва с него. Знаеше, че така става с почти всекиго преди битка, но по-късно, когато боят започнеше и адреналинът забучеше в ушите му, човек губеше безпристрастието си и разум и тяло отново се сливаха в едно.

Замисли се за Ани. Надяваше се тя все още да вярва, че ще й помогне, че няма да се предаде и да накара Бакстър да стори непоправимото.

Бакстър извади пистолета от кобура.

— Това е неговият пистолет — каза той. — Откраднах го от дома му. Исках да знаеш, че ако те застрелям, ще е с неговото оръжие.

— И какво от това?

Ченгето насочи пистолета към нея.

— Искаш ли да те убия?

Тя вдигна очи към черния пистолет.

— Ти решаваш, не аз. Каквото и да ти кажа, за теб няма да има значение.

— Разбира се, че има. Обичаш ли ме?

— Не.

— Него ли обичаш?

— Да.

Бакстър я погледна, после насочи пистолета към главата си и свали предпазителя.

— Искаш ли да натисна спусъка?

— Не.

— Защо?

— Аз… Клиф, недей…

— Не искаш да видиш как се пръска мозъкът ми ли?

Ани се извърна.

— Не.

— Погледни ме.

— Няма.

— Няма значение. Ако си пръсна черепа, ти ще умреш от адски бавна смърт, прикована към пода. И ще ме гледаш как гния точно пред теб.

Тя скри лицето си в шепи.

— Моля те… Клиф… недей… недей да ме мъчиш, недей да мъчиш себе си…

— Или ти, или аз, миличка. Избирай.

— Стига! Престани!

— Чао, скъпа…

Внезапно отнякъде се разнесе приглушен изстрел и Кийт и Били залегнаха. Зачакаха, но не чуха нищо повече, освен лая на кучетата.

— От къщата ли беше? — прошепна Марлон.

— Не зная. — Но изглежда, наистина бе така. Нямаше го характерният пукот на пушка на открито. Единственото желание на Кийт беше да се втурне към хижата, но станалото бе станало и вече не можеше да направи нищо.

— Успокой се — прошепна Били. — Не знаем какво се е случило.

— Не, но скоро ще разберем.

Ани чу изстрела — оглушителен гръм, който я накара да подскочи. Тя завъртя глава към него и видя, че стои с отпуснат отстрани пистолет и с усмивка на лице.

— Не улучих — каза Бакстър. — Попика ли се? — И се засмя.

Ани скри очи с длани и отново се разрида.

Клиф взе автомата, бронираната жилетка и пистолета, после изключи настолната лампа и остави стаята в мрак.

Тя чу дъха му съвсем близо до себе си.

— Лека нощ, миличка — каза той.

Ани не отговори.

— Казах лека нощ, миличка.

— Лека нощ.

— Внимавай да не ходиш насън. — Бакстър отново се засмя.

Тя го чу да излиза от дневната.

Остана неподвижна цяла минута, после отвори очи. Въглените изтляваха в огнището. Сърцето й туптеше и Ани дълбоко си пое дъх. Въпреки ирационалното му поведение, което наистина я плашеше, все още можеше да му въздейства. Тази нощ Клиф нямаше да убие нито нея, нито себе си. Но искаше да я накара да страда, затова му харесваше идеята, която смяташе за своя — да я остави тук, гола и замръзваща с приковани за пода крака. Дотук добре. Ани щеше да има само една възможност. Тя се изхлузи от люлеещия се стол и се приближи до камината.

Докато Кийт наблюдаваше, светлината угасна и няколко секунди по-късно се освети прозорецът в задната част на къщата, навярно спалня. След минута в хижата настана пълен мрак и той сведе бинокъла. Не му се струваше логично някой вътре току-що да е бил убит и другият просто да си легне. В ловен район като този, успокояваше се той, се стреляше много, дори нощем, и заради езерото и дърветата не можеше да е сигурен откъде се е разнесъл изстрелът.

Кийт се овладя и погледна Били, който го наблюдаваше и го чакаше да каже нещо. В този момент, както и двамата знаеха, разговорът се свеждаше до три прости заповеди: напред, назад и почакай. За „назад“ не можеше да става и дума. На човек обикновено му се иска да каже „почакай“… но неизбежната команда беше „напред“.