Нельсон Демилль - Спенсървил

— Не плачи, миличка. Знам, че се тревожиш за мен, мила, но аз мога сам да се грижа за себе си. Вече се убеди в това, нали? — Клиф се засмя и вдигна списанието. — Кучка.

Ани седеше на люлеещия се стол. Изпитваше студ, глад, унижение, болка и умора. Денят бе лош и следващите щяха да са същите. Тя погледна Клиф, после затвори очи и се замисли за Кийт. Усещаше присъствието му в себе си и се опитваше да си представи, че е наблизо. Спомняше си думите му… „даже за кратко да ни разделят, помни, че те обичам и че пак ще сме заедно“.

— Обещавам.

— Какво?

— Нищо.

Бакстър сведе очи към списанието си.

— Басирам се, че знам за какво си мислиш и може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че мисля за същото. И аз се надявам да дойде.

На Кийт му бе трудно да седи и да чака, но знаеше, че колкото по-късно стане, толкова повече са шансовете да сварят Бакстър неподготвен. Нападателят, напомни си той, винаги има преимуществото на изненадата и подвижността, както и на факта, че е психически настроен за бой. Окопалият се избира мястото и го подготвя според предпочитанията си, което му носи чувство за сигурност. И понякога тъкмо това може да се окаже фатално.

Били извади от джоба си целофанено пликче и го разпечата.

— Искаш ли фъстъци?

— Не.

Марлон лапна няколко.

— Може би не трябва да убиваме кучетата. След като видях как е организирал защитата си, мисля, че можем да го очистим от разстояние. Просто ще заемем позиция за стрелба край поляната, ще вдигнем малко шум, кучетата ще се разлаят, той ще излезе на оная хубава висока тераса и ще му пръснем гъза. Имаме оптични мерници и можем да стреляме по два-три пъти, преди да осъзнае какво става.

— Той носи бронирана жилетка.

— Майната й на жилетката. Когато започнем да го обстрелваме, все някой от куршумите ще я пробие. А може да го улучим в ръката или крака. Или пък в главата. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че си започнал да мислиш. Добре, улучваме го. И после?

— Ами, после ти действаш адски бързо — взимаш стотината метра до къщата и се качваш на терасата, това може би са дванайсет-тринайсет секунди — и междувременно аз оставам да лежа тук, за да те прикривам, така че ако оня си надигне дебелия гъз, пак ще го гръмна. Ако от него е останало нещо, когато стигнеш там, ще му прережеш гадното гърло. После ще дойда аз и ще го изкормя. Без майтап, Кийт, ще го изкормя. Хей, ако искаш, ти ме покривай, пък аз ще ида в къщата. Ти решаваш, лейтенант.

Кийт погледна Били Марлон. Очевидно играта му доставяше удоволствие и имаше всички основания за това.

— Обичайната тактика на обстрел и маневриране. Не е зле.

— Да. Оня, дето лежи тук и покрива другия, е в безопасност, а оня, дето тича към къщата, трябва да се довери на другаря си. Точен ли си?

— Доста. А ти?

Марлон се поколеба.

— Някога бях най-добрият. Сега зависи дали ще ми трепери ръката.

— И ще ти трепери ли?

— За това копеле ще съм непоклатим като скала.

Кийт кимна и се замисли за идеята на Били. В пехотната школа щяха да я одобрят. Но имаше някои подробности. Първо, Бакстър държеше заложник. Освен това Кийт искаше да се изправи лице в лице срещу него. В часовете по тактика не бяха разглеждали тези въпроси, нито дори в разузнавателната школа. Но човек сам се учи на отмъщение и възмездие.

— Има вероятност Бакстър да се скрие, преди да го раним — отвърна той. — Може да заобиколи откъм задната страна на хижата или още по-лошо, да се върне вътре.

— Да… но…

— Виж, сто метра не е прекалено голямо разстояние за стрелба, но сега е нощ и този тип носи бронирана жилетка. Не искам да му позволим да се скрие в къщата.

Били кимна.

— Затова един от двама ни трябва да се втурне натам все едно, че го гони самият дявол. Ще сме му се нахвърлили, преди да успее да се опомни. Даже да влезе вътре, той ще е ранен.

— Може да я убие.

— Кийт, той ще ранен, защото нито аз, нито ти ще пропуснем от това разстояние с оптичните мерници, така че дори да се скрие в къщата, в главата му няма да има друга мисъл, освен да се спаси. Няма да й направи нищо.

— Възможно е.

— Нещо друго ли си намислил?

— Да. Не искам някой от нас случайно да го улучи в главата. — Кийт замълча за миг. — Не искам да умре бързо. Трябва да го знаеш.

Били мълчаливо го погледна и бавно кимна.

— Да… Вече се досещах. Виж, и аз не искам да му пръснем мозъка без болка. По дяволите, искам да го изкормя жив. Жив, Кийт, и да го гледам в очите, когато му показвам собствените му черва. Но ако си мислиш, че можем незабелязано да пропълзим до къщата и да го пипнем, няма да се получи. Просто не ми стиска. А на теб?