Нельсон Демилль - Спенсървил

Почти в същия миг Кийт стреля три пъти през дъските към мястото, където предполагаше, че е противникът му.

Първият куршум разби стъклената врата, вторият одраска Бакстър по ръката, а третият го улучи в гърдите, изкара му въздуха и го просна на пода.

Ани изпищя.

Бакстър скочи на крака, без да изпуска пушката си.

Кийт чу, че Бакстър пада, изхвърча изпод терасата, хвана се за парапета и прескочи дупката, в която лежеше мъртвият Били. Насочил револвера към вратата, той взе стъпалата на три крачки и след като не забеляза ченгето на слабата светлина в дневната, се метна през отворената врата и се претърколи надясно зад дългия диван.

После остана залегнал, като гледаше и слушаше, но не видя и не чу нищо. Единствената лампа светеше откъм отсрещния край на стаята и хвърляше тъмни сенки върху дивана, който не му позволяваше да вижда камината. Той плъзна поглед нагоре по каменния комин и забеляза главата на сивия вълк, който го гледаше от десетина метра разстояние.

Кийт продължаваше да се прицелва в различни посоки, като се мъчеше да успокои дишането си и да получи представа за разположението на мебелите в просторната дневна. Беше почти сигурен, че е улучил Бакстър, но по звука от тежкото му падане на пода съдеше, че ченгето носи бронирана жилетка и че куршумът просто го е съборил. Имаше вероятност да е ранен, но раната от куршум трийсет и осми калибър, преди това минал през дъсчен под и бронирана жилетка, едва ли можеше да е сериозна.

Диванът и другите мебели му пречеха да вижда, затова той леко се плъзна към стената. Очите му не преставаха да обхождат стаята по посока, обратна на движението на оръжието.

Не знаеше кой ще направи първия ход, но беше убеден, че един от двамата скоро ще е матиран.

За миг си представи Били Марлон — седнал на бара, после, когато го молеше да дойде с него, в пикапа на път за насам, залегнал до него в мрачната гора… гърчейки се от болка в онази дупка. И накрая мъртъв.

Помисли си и за Ани. Знаеше, че е тук, съвсем наблизо, тя също знаеше, че той е в стаята.

Кийт реши пръв да направи ход. Не го движеше яростта или самолюбието му, а хладнокръвната логика. Бакстър знаеше, че в дневната има някой, знаеше приблизително къде е, докато Кийт нямаше представа къде се крие врагът му.

Понечи да застане на едно коляно, после чу откъм камината женски глас.

— Той е приклекнал в отсрещния десен ъгъл с пистолет в ръка.

Още преди Ани да е млъкнала, Кийт рязко се изправи на коляно, прицели се над облегалката и стреля два пъти срещу Бакстър, който се прикриваше зад един дървен шкаф в ъгъла. После отново се хвърли на земята и се претърколи надясно към стената. В същия миг два куршума се забиха във възглавниците на дивана.

Кийт остана неподвижен зад един голям фотьойл.

През двете секунди, докато стреляше, бе зърнал наляво Ани, коленичила гола на пода край камината. Знаеше, че и тя го е видяла.

Освен това беше убеден, че поне един от куршумите му е улучил Бакстър, но бронираната жилетка за втори път го бе спасила. Сега в полицейския му „Смит & Уесън“ оставаше само един патрон, но при тези обстоятелства не можеше да рискува и да отвори барабана, за да извади гилзите и да го презареди.

Зачуди се дали Бакстър използва глока, който имаше пълнител със седемнайсет патрона. Всъщност нямаше значение, защото, както подозираше, ченгето вече със сигурност знаеше кой е противникът му и играта на броене на патроните скоро щеше да свърши.

— Не стреляй, Ландри — сякаш прочел мислите му, извика Бакстър. — Застанал съм точно зад нея и съм опрял пистолет в главата й. Затова просто се изправи и излез с високо вдигнати ръце така, че да те виждам.

Кийт очакваше това, защото познаваше врага си. Забеляза, че гласът му е уверен, но не съвсем спокоен, макар всичко да беше в негова полза.

— Първо искам да видя, че си с празни ръце.

Кийт имаше само една възможност и с изстрелите си Бакстър му я бе дал. Той се престори на мъртъв.

Изтекоха няколко секунди и ченгето извика:

— Хей, копеле, искаш ли да я видиш как умира? Изправи се като мъж, иначе ще й пръсна скапания череп. Не се шегувам.

— Недей, Кийт — разнесе се гласът на Ани, последван от силен плясък и болезнен стон.

— Хей, герой — отново извика Бакстър, — имаш пет секунди. Едно!

Кийт не мислеше, че ще я убие, не на последно място, защото така щеше да остане непокрит.

— Две!

Ако се изправеше, не можеше да очаква дори бърза смърт. Той притисна револвера до тялото си, за да приглуши звука, отвори барабана и извади петте празни гилзи.