Нельсон Демилль - Спенсървил

Служителят, мъж с десетина години по-млад от него, се дотътри и заоглежда автомобила му, после го заобиколи, втренчи се с любопитство във вътрешността му и попита:

— Какво е това нещо?

— Кола.

Мъжът бурно се разсмя и се запляска по бедрата.

— По дяволите, виждам, че е кола. Каква кола?

— Сааб 900. Шведска.

— Каква?

— Произведена в Швеция.

— Да не ме бъзикаш?

Кийт завинти капачката на резервоара и закачи шланга на бензиноколонката.

— Окръг Колумбия, столицата на страната. Ти да не си оттам?

— Аха.

— Да не си бирник? Само преди два дни гръмнахме последния. — И отново се разсмя.

Кийт също се усмихна.

— Най-обикновен гражданин.

— Да? И просто минаваш оттук?

— Може и да поостана. — Той му подаде банкнота от двайсет долара.

Служителят се помота, докато му връщаше рестото.

— Да не мислиш да оставаш тук?

— Семейството ми е оттук.

— Значи си тъдявашен?

— Отпреди доста години. Ландри.

— О, да, сещам се. Кой точно си ти?

— Кийт Ландри. Родителите ми са Джордж и Алма. Имаха ферма долу до Овъртън.

— Аха. Махнаха се оттук, нали?

— Да. Във Флорида са.

Мъжът му протегна ръката си.

— Боб Арлс. Родителите ми притежаваха старата бензиностанция „Тексако“ в града.

— Помня. Галонът още ли е двайсет и два цента?

Боб Арлс се изсмя.

— Не, отдавна я закриха. В града вече не останаха бензиностанции. Данъците върху недвижимите имоти направо ги задушиха, наемите пък не са им по джоба, големите нефтени компании са хванали всички за гушата. Купувам на едро от всеки, който иска да се отърве от стоката си.

— И какво ми пробута днес?

— О, ти извади късмет. Горе-долу петдесет процента „Мобил“, малко „Шел“ и за подправка „Тексако“.

— Не си наливал царевичен сок, нали?

Арлс отново се изсмя.

— И малко от това също. А бе такъв е животът, няма начин.

— Продаваш ли бира?

— Че как иначе?

Арлс последва Кийт в магазина и го представи на една грубовата жена зад щанда.

— Жена ми, казва се Мери. Това е Кийт Ландри, родителите му имаха ферма край Овъртън.

Жената кимна.

Кийт отиде до хладилника. Видя две вносни марки бира, „Хайнекен“ и „Корона“, но за да не изглежда съвсем чужд на Арлс, взе един пакет с шест кутии „Коорс“ и друг с „Ролинг Сток“. Плати на Мери, после Арлс го последва навън.

— Търсиш ли работа?

— Като че ли.

— Тук наистина е доста трудно. Фермата още ли е твоя?

— Да, но земята е дадена под наем с договор.

— Добре. Грабвай парите и бягай. Фермерството е последната работа, с която си струва да се захваща човек.

— Толкова ли е зле?

— Колко имаш? Четиристотин акра? Това е чиста загуба. Ония баровците, с по четири хиляди акра, с различни култури и добитък, те са на кяр. Видях един от тях да кара „Линкълн“. Много е гъст с японците и търговците на зърно в Моми. Къде си отседнал?

— В къщата.

— Да? Госпожата тъдявашна ли е?

— Тук съм сам — отвърна Кийт.

Арлс усети, че вече прекрачва рамките на добрия тон.

— Е, желая ти късмет.

— Благодаря. — Кийт сложи бирата в багажника и се качи в колата.

— Още веднъж добре дошъл у дома — каза Арлс.

— Благодаря — отвърна Кийт.

Подкара по двулентовото платно. Виждаше се южният край на Спенсървил, редици складове и цехове на леката промишленост, пресичани от стари пътища за Уобаш и Ери, обградени отвсякъде с царевични масиви; това беше мястото, където свършваха градските предприятия и данъци и започваше селският живот.

Кийт заобиколи града — не искаше още да влиза в него, макар и да не можеше да формулира ясно причината. Може би не му допадаше представата да се изтъпанчи по главната улица с баровската си кола; а може би още не беше готов за среща с хората, които го познаваха и помнеха.

Насочи се към църквата „Сейнт Джеймс“.

Караше и сякаш скицираше наум мобилните домове, алуминиевите корпуси и изоставените моторни превозни средства. Околността все още беше вълшебна с безбрежните поля, простиращи се чак до хоризонта, където върволиците стари дървета все още разделяха едновремешните поземлени участъци. Потоци, искрящи на слънцето, се провираха сред плачещи върби и под малки извити мостове.

Земята, преди милиони години била дъно на праисторическо море, което се бе отдръпнало, по времето на пристигането на предците на Кийт бе представлявала основно блата и гори в северозападната част на бъдещия щат Охайо. За един относително кратък период, с помощта единствено на човешките ръце и на воловете, блатата бяха пресушени, дърветата облагородени, бяха се издигнали къщи, земята беше разчертана на парцели и после засадена със зърнени култури и зеленчуци. Резултатите се бяха оказали впечатляващи: земята бе дала невероятни добиви, сякаш почвата бе очаквала от десет милиона години да я засеят с овес и ръж, пшеница и ечемик, моркови и зеле и почти всичко останало, с което бяха разполагали първите пионери.