Нельсон Демилль - Спенсървил

Улицата си беше спокойна, както и би могло да се очаква в този слънчев следобед. Няколко деца профучаха покрай него на велосипедите си, мина жена с бебешка количка, камион за доставки бе спрял нагоре по пътя и шофьорът си бъбреше с някаква жена на прага на къщата й. Това беше улица с големи предни веранди, истински уникален американски феномен, както бе открил по време на пътуванията си, още повече че къщите в Америка вече не се строяха по този начин. Дребни дечица играеха по верандите, а старите хора се люлееха на столовете-люлки. Той беше щастлив, че Ани живее на тази улица.

Докато наближаваше къщата, му се случи нещо много странно: сърцето му забумка тревожно, а устата му пресъхна. Къщата се намираше от дясната му страна и докато го проумее, той я подмина. Спря. Забеляза един олющен фургон паркиран на алеята и един възрастен човек да носи сгъваема стълба към задния двор. И изведнъж се появи и тя; той я мерна, докато завиваше към задния двор заедно със стареца. Само секунда или две, от петдесетина метра разстояние, но нямаше никакво съмнение, беше тя, и това мигновено узнаване на чертите й, на походката й, на стойката й го изуми.

Понечи да отвори вратата на колата, но спря. Можеше ли ей така изведнъж да цъфне пред входната й врата? Всъщност защо пък не? Какво му беше лошото с директния подход? Телефонирането или изпращането на бележка съвсем не беше онова, което си бе представял. Струваше му се от изключителна важност да й позвъни направо на вратата и да й каже: „Здравей, Ани“, пък да става каквото ще.

Но ако не беше сама? Ако децата й бяха у дома, или пък съпругът й? Защо нито веднъж тази проста вероятност не му бе минала през ума, докато бе въртял безброй пъти сцената в съзнанието си през всичките тези години? Очевидно представата му се бе превърнала в нещо дотолкова реално, че той бе изхвърлил от епизода всичко, което можеше да я провали.

Подкара колата към фермата, разумът му препускаше по-бързо и от автомобила. Какво ти става, Ландри? Стегни се, момче.

Пое си дълбоко дъх и намали скоростта до разрешената от пътния знак. Нямаше смисъл да си създава излишни разправии с местните полицаи. Което му напомни за съпруга на Ани. Разбира се, ако не беше омъжена, просто щеше да спре и да каже „здравей“. Но не можеше да постъпи по този начин с една омъжена жена. Не и тук. А и в Спенсървил човек не кани на вечеря или почерпка след работа.

Оставаше му да пусне писмо до сестра й, може би.

Или да й телефонира. Може би за човек, воювал на тихия фронт в Източен Берлин, нямаше да е проблем да телефонира на една жена, която някога е обичал. „Разбира се. След няколко седмици, когато се устроя. Обещавам.“

Върна се във фермата и прекара остатъка от следобеда на верандата с два пакета по шест кутии бира, като си отбелязваше всяка кола, която преминаваше по пътя.

Боб Арлс напълни резервоара на колата на шефа. Самообслужването не означаваше, че Клиф Бакстър трябва да си налива сам бензина.

— Хей, шефе, тая сутрин оттук мина един интересен тип.

— Имаш ли още от ония телешки котлети?

— Разбира се, вземи си.

Клиф Бакстър влезе в магазина и докосна шапката си в знак на приветствие към госпожа Арлс, която беше зад щанда. Тя го наблюдаваше, докато той слагаше в торбата телешките котлети, десертите с фъстъчено масло, солените фъстъци и няколко шоколадени блокчета. Общо за около дванайсет долара.

Той извади бутилка портокалов сок от хладилника, отиде до касата и изтърси цялото съдържание на кесията върху щанда.

— Колко прави това, Мери?

— Два долара ще оправят работата — произнесе тя редовната си фраза.

Той хвърли две банкноти върху щанда, докато тя опаковаше нещата.

Боб Арлс влезе с бланка по сметката на общината и Клиф надраска името си, без дори да хвърли поглед върху сумата за бензина.

— Много сме благодарни за патронажа, шефе.

Мери обаче не беше много сигурна в това. Според нея мъжете превръщаха всяко нещо в сделка. Боб надписваше сметката на града за бензина, а Клиф Бакстър Тъпчеше търбуха си почти на аванта.

Клиф взе кесията. Боб Арлс го придружи навън.

— Бях започнал да ти разправям за онзи тип, дето се пръкна с чуждестранната си кола с вашингтонски номер и…

— Какво, нещо съмнителен ли ти изглеждаше?

— Не, нали тъкмо ти казвах, че е тукашен. Живял е тук и сега се е върнал и си търси някаква работа, живее в къщата на родителите си. Не са много тия, дето се връщат.

— Разбира се, че не са. Добре че се чистим от тия боклуци. — Клиф се пъхна в патрулната кола.