Нельсон Демилль - Спенсървил

След Гражданската война всички пари се бяха правили от пшеница, после беше дошла царевицата, а сега Кийт виждаше все повече и повече соя, чудото, носещо протеини за демографския взрив на земята.

Окръг Спенсър, независимо от това, дали му харесваше, или не, беше вече свързан със световното стопанство и бъдещето му беше включено в световния баланс. Пред въображението на Кийт изникваха две картини: едната — възраждане на селския живот, осъществявано от хората в градовете и предградията им, хора, търсещи едно по-спокойно и безопасно съществуване; другата картина беше на област мегаплантация, притежавана и управлявана от външни инвеститори с цел изгодно влагане. Кийт виждаше ниви и ферми там, където дърветата бяха отстъпили място на гаргантюанските комбайни. Докато размишляваше над всичко това, го споходи мисълта, че вероятно цялата нация е излязла от равновесие, че ако човек сбърка влака, никоя от спирките по линията му няма да е онази, на която би поискал да слезе.

Кийт спря колата на покрития с чакъл банкет на пътя.

Гробището се намираше върху един хълм. Беше с площ приблизително един акър, засенчено от брястове и обградено отвсякъде от ниви с царевица. На петдесетина метра от него се издигаше белостенната църква „Сейнт Джеймс“, която бе посещавал в детството си, а вдясно от църквата се намираше малката къщичка на енорийския свещеник, където бяха живели, а може би още живееха пасторът и госпожа Уилкс.

Кийт влезе в гробището и закрачи покрай ниските надгробни камъни, повечето разядени от времето и обрасли с лишеи.

Отиде при гробовете на роднините си по майчина и бащина линия. Бяха погребани в интересен порядък — най-старите гробове се намираха в най-високата част на склона, а тези след тях слизаха надолу в концентрични кръгове до самите насаждения; първите гробове на фамилията Ландри датираха от 1849 година, а най-старите с фамилията Хофман, германските му предци, бяха с дата 1841. Нямаше струпвания на еднофамилни гробове от по-ранните войни, защото по онова време телата не бяха връщани по родните места. Загиналите обаче в Корея и Виетнам бяха добре представени и Кийт постоя малко над гроба на чичо си, а после отиде до последната обител на загиналите във Виетнам. Бяха десет, голям брой за едно малко гробище в един малък окръг. Кийт ги познаваше всичките — някои бегло, някои по-отблизо, и от всяко име върху камъка пред мисления му взор се появяваше лице. Помисли си, че би могъл да изпита нещо от рода на вината на оцелелия, както стоеше така сред старите си съученици, но не бе изпитал това чувство дори и пред Стената във Вашингтон; не го изпита и сега. Това, което клокочеше в душата му, беше все още ненамерилият изход гняв за ужасната загуба. Той не бе спирал да размишлява на тази тема, а през последната седмица мисълта, че въпреки всичките му професионални успехи и постижения животът му щеше да е безкрайно по-добър, ако войната не я бе имало, изобщо не му излизаше от главата.

Седна под една върба сред гробовете и задъвка някаква тревичка. Слънцето бе отскочило високо в небето, но пръстта беше още влажна и студена от бурята. В небето кръжаха ястреби, а от църковния купол се стрелкаха напред-назад лястовички. Обзе го чувство на покой, каквото не бе изпитвал от много години; спокойствието и уединеността на дома вече се бяха настанили в костите му. Той се отпусна на гръб и се загледа в бледото небе. „Точно така. Ако не бях заминал на война, двамата с Ани щяхме да се оженим… кой знае?“ Това гробище беше място не по-лошо, от което и да е друго да започне пътя си към дома.

Подкара към северната част на града и стигна до мястото, където Уилямс Стрийт се отклоняваше от областния път. Спря за малко, после бавно продължи.

Някои от внушителните стари викториански сгради изглеждаха постегнати, но други бяха разрушени. В детските си години винаги се бе възхищавал на тази част от града, на големите къщи върху малки основи — едва сега проумяваше, че съвсем не са малки, — на грамадните дървета, оформящи тъмнозелен тунел през лятото, на факта, че хората живеят толкова близо едни до други и буквално се гледат през прозорците, и на лукса да имаш две коли на алеята за дома си. Онова, което го бе впечатлявало, забавлявало и омайвало тогава, вече не можеше да го впечатли, развесели или омае. Детските чудеса и невинност бяха почти смущаващи в ретроспекция; но кой ли възрастен човек не е гледал поне веднъж света през широко отворените си очи?