Нельсон Демилль - Спенсървил

Клиф се изправи, закопча си колана с кобура и заобиколи масата. Прегърна я за раменете и тя се сви от болка. Целуна я по бузата.

— Ще го забравим. Ти пооправи тук нещата и се обади на Уили. Аз ще се върна към шест. Довечера ми се хапва пържола. Погрижи се в хладилника да има бира. Нахрани кучетата… И ми изпери униформата.

— И повече да не си ме потърсила в службата, освен ако някой не рита петалата — викна той, преди да затвори вратата.

Ани се загледа безцелно пред себе си. Може би ако го бе принудила да измъкне револвера от кобура, щеше да му пръсне черепа. Или пък той щеше да пръсне нейния, което също беше решение. Може би след това щяха да го обесят.

Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че Клиф не забравя нищо и не прощава нищо. Тя направо му беше изкарала ангелите и щеше да плати страхотна цена за това. Което едва ли щеше да я развълнува кой знае колко.

Тя се изправи и с изненада установи, че краката не я държат, а стомахът й се е свил на топка. Отиде до умивалника и отвори прозореца. Слънцето се надигаше над хоризонта, няколко буреносни облака се бяха отправили на изток. Птиците пееха на двора, а гладните кучета се опитваха да привлекат вниманието й с кратки и учтиви излайвания.

Животът можеше да бъде и хубав, това й беше известно. Не, поправи се тя, животът е хубав. Животът е чудесен. Клиф Бакстър не можеше да накара слънцето да не изгрява или птиците да спрат песента си. Той нито контролираше, нито можеше да контролира разума й или духа й. Тя го ненавиждаше, задето я бе свлякъл до нивото си, задето я бе принудил да мисли за убийство.

Отново се замисли за Кийт Ландри. В представите й Клиф Бакстър винаги беше Черния рицар, докато Кийт Ландри беше Белия рицар. Тази нейна представа беше в сила дотогава, докато Кийт Ландри продължаваше да е някакъв безплътен идеал. Най-лошият й кошмар щеше да се окаже откритието, че действителният Кийт Ландри няма нищо общо с онзи другия от нейните представи, изградени от кратки и редки писма и отколешните спомени.

Върнатото писмо, както и сънят й за Клиф, бяха катализаторът за случилото се, проумя тя. Сега обаче се чувстваше по-добре и си обеща, ако Кийт е жив, да намери средствата и куража да се срещне с него, да разговаря, за да види доколко образът, който си е изградила, се покрива с онзи от действителността.

Шумът от някаква машина бавно започна да си пробива път в съзнанието на Кийт Ландри и той отвори очи. Лек ветрец раздвижваше белите дантелени пердета и слънцето надничаше в сивото утро.

Долавяше дъха на напоената от дъжд земя, селския въздух, близката нива с люцерна. Лежеше неподвижен, само очите му се стрелкаха из стаята, а съзнанието му се съсредоточаваше. Толкова често бе сънувал, че се пробужда в старата си стая, че сега чак не можеше да повярва.

Седна в леглото, протегна се и се прозина.

— Ден четвърти, живот номер две, добро утро. Давай, момчето ми. — Скочи от леглото и се запъти към банята на първия етаж.

Изкъпан и преоблечен в кафяви панталони и тениска, той се загледа в съдържанието на хладилника. Мляко, бял хляб, масло, бекон и яйца. От години не беше слагал в устата си нищо такова, но нали все пак онова време се бе върнало? Направи си изобилна закуска с холестеринови продукти. Имаше страхотен вкус. Вкусът на дома.

Излезе през задната врата и застана на посипаната с чакъл алея. Въздухът беше студен и влажен; над земята бе застинала лека мъгла. Разходи се из двора. Оборът отчаяно се нуждаеше от ремонт; една ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвника. Кийт огледа килнатия силоз, срутената пристройка и кокошарника, навеса на работилницата, пълен с остарели инструменти — всичко това бе останало неремонтирано, неоправено, нежелано, допринасящо за общия вид на запустяване на цялата ферма.

Градината пред кухнята и пресата за вино бяха обрасли целите в буренаци, а къщата се нуждаеше от боядисване.

Носталгията, която бе изпитвал на път за дома, влизаше в противоречие с реалността. Семейните ферми от детството му не бяха толкова живописни, колкото си бе мислил, а семействата, които ги бяха стопанисвали по време на предишните му мимолетни завръщания, бяха намалели още повече.

Младите хора заминаваха за градовете да си търсят прехрана, както бяха направили брат му и сестра му, а по-възрастните масово се местеха на юг, за да се спасят от жестоките зими, както бяха постъпили родителите му. По-голямата част от земята беше продадена или дадена под аренда на едри земевладелци, а оставащите семейни ферми бяха все така притиснати, както и по времето, когато бе тичал по полята като малко момче. Разликата сега не беше в икономиката — тя беше в решението на фермера да се държи докрай въпреки лошите шансове. Предния ден, докато се бе прибирал към дома, му се бе мярнала мисълта да си опита късмета във фермерството, но сега вече мислеше другояче.