Нельсон Демилль - Спенсървил

— Да.

— Здравей, миличко. Търсила си ме?

— Да.

— Какво има, миличко?

По пукането тя разбра, че той се обажда от телефона в колата си.

— Не можах да спя.

— Ами тогава скачай от леглото и почвай да сияеш. Какво има за закуска?

— Мислех, че ще се отбиеш до закусвалнята „Парк енд Ийт“. Техните яйца, бекон, картофи и кафе са по-добри от моите.

— Откъде ти хрумна това?

— От теб и майка ти.

Той се изсмя.

— Хей, само на пет минути път съм. Слагай кафето.

— Къде беше нощес?

Последва пауза от половин секунда, после се чу:

— Не искам никога повече да чувам подобни въпроси нито от теб, нито от никого. — И той затвори.

Минутите мудно се влачеха.

— И така, госпожо Бакстър, значи вие решихте, че това е бил престъпник? — каза на глас тя и сама си отговори: — Да, точно така.

— Но по вратата няма следи от насилие, госпожо, и вие сте знаели, че шефът на полицията се е прибирал в дома си. На вас ви се е наложило да срежете стоманения шнур дълго преди да доловите шума от вратата, така че всичко изглежда предварително замислено. Всичко изглежда така, сякаш сте му направили засада.

— Глупости. Аз обичам съпруга си. Кой не го обича?

— Е, аз поне не познавам човек, който да го обича. Най-малкото вие.

Ани се усмихна мрачно.

— Точно така. Чаках го с пушка в ръка и му пръснах дебелия задник така, че парчетата се разхвърчаха чак до съседния окръг. И какво от това?

Ани се замисли за Кийт Ландри, за възможността той да е мъртъв, положен в дома на покойника „Гибс“. „Извинете, госпожо Бакстър, това е зала Б, там е положен господин Ландри. Господин Бакстър е в зала А, госпожо.“

Ами ако Кийт не беше мъртъв? Дали тогава имаше някаква разлика? Може би трябваше да изчака, за да научи със сигурност. Ами Том и Уенди? Това беше баща им. Тя се поколеба и се замисли дали да не върне пушката в пирамидата. Щеше да го направи, ако не беше прерязаният шнур, който неминуемо щеше да накара съпруга й да запита защо.

Полицейската кола зави в посипаната с чакъл алея; вратата й се отвори и се захлопна, после стъпките на съпруга й отекнаха по верандата и тя го видя до задния вход да пъха ключа в ключалката.

Вратата се отвори и Клиф Бакстър прекрачи прага на тъмната кухня — тъмна фигура, очертана на фона на осветената задна веранда. Той изтри лицето и ръцете си с носна кърпа, после подуши пръстите си и се насочи към умивалника.

— Добро утро — каза Ани.

Той рязко се извъртя и се втренчи в мрака към масата.

— О… ти ли си. Не ми мирише на кафе.

— Сигурно не, след като миришеш пръстите си.

Не последва отговор.

— Включи лампата — нареди му тя.

Клиф се върна до вратата, напипа ключа и флуоресцентното осветление на кухнята за миг заслепи и двамата.

— Проблем ли имате, госпожо? — попита той.

— Не, сър, вие имате проблем.

— Нямам никакъв проблем.

— Къде беше?

— Стига дрънка глупости и слагай кафето. — Той направи няколко крачки към коридора.

Ани вдигна пушката и я насочи срещу него.

— Стоп. Върни се.

Клиф зяпна, после каза тихо:

— Махни си пръста от спусъка.

— Къде беше тази нощ?

— На работа. На дяволската му работа, като се опитвах да изкарам шибания ни хляб, което е повече от онова, което правиш ти.

— Не ми е позволено да върша платена работа. Мога да върша само доброволческа работа в болницата, която се намира срещу полицейското управление, където можеш през цялото време да ме държиш под око. Или си забравил?

— Дай пушката и да сложим пепел на случилото се. — Той направи стъпка към нея и протегна ръка.

Ани се изправи, вдигна пушката до рамото си и запъна двата ударника.

Резките метални изщраквания накараха Бакстър да се дръпне до вратата.

— Чакай де, чакай! — Той вдигна ръце в защитен жест. — Чакай, скъпа, това е… това е опасно. Тази пушка няма мек спусък… само да трепне ръката ти и гръмва… дръпни я настрана.

— Затваряй си устата. Къде беше нощес?

Той си пое дълбоко дъх и овладя гласа си.

— Казах ти. Коли затъваха и трябваше да ги измъквам, мостът над ручея Хуп се разклати, стари вдовици звънят по цяла нощ…

— Лъжец.

— Виж… виж мокрите ми кални дрехи… виждаш ли колко са изкаляни обувките ми? Цяла нощ съм помагал на хората. Стига вече, скъпа, ти просто си се преуморила.

Ани хвърли поглед към мокрите му ръкави и изкаляните обувки и се зачуди дали пък по някаква случайност тази сутрин той не й казва истината.

Клиф продължи с успокояващ тон, като използваше всяко гальовно обръщение, за което можеше да се сети.