Нельсон Демилль - Спенсървил

Видя, че леглото е оправено с чисти чаршафи и вълнено одеяло — благодарности на леля Бети — и си отбеляза, че тя не е забравила, че това е неговата стая, и не му е приготвила за спане в голямата спалня. Тази стая беше принадлежала на баща му като момче, а преди това на неговия баща, така че леля Бети по всяка вероятност бе разсъдила, че той ще предпочете да спи именно в нея, докато порасне. Усмихна се.

Слезе в голямото кухненско помещение. Кръглата маса можеше да събере до десет души: семейството, ратаите и всяко дете, което се отбиеше за филия, намазана с масло. Отвори хладилника и видя, че е зареден с всички необходими хранителни продукти, с изключение на бирата. Много от местните хора бяха въздържатели и околията, макар и не на сух режим, не беше удавена в алкохол. При редките си посещения Кийт бе намирал това за приятно старомодно, но виж, ако си жител тук, това можеше да представлява проблем. Макар и най-малкият от проблемите му.

Влезе във всекидневната, извади бутилка скоч от един от кашоните си, върна се в кухнята и си наля уиски и вода в една зелена пластмасова чаша, от което напитката придоби зеленикав цвят.

Седна край голямата кръгла маса на стола си и се загледа в празните места. Освен майка му и баща му, Пол и Барбара, тук бе седял чичо му Нед, по-младият брат на баща му, който обикновено сядаше срещу Кийт, така че Кийт редовно виждаше чичо си на закуска, обяд и вечеря, да се храни спокойно, изтощен след дългия ден селска работа. Нед беше истински фермер, сериозен, но не без чувство за хумор мъж, син на земята, който искаше само да се ожени, да отглежда деца, да сее зърно, да поправя повредени машини и да ходи за риба в неделя, обикновено с племенниците си и един ден — с все още неродените си синове.

Кийт беше на десетина години, когато призоваха чичо му Нед в армията, и той си го спомни как един ден пристигна у дома в униформа. Няколко седмици по-късно Нед замина за Корея и така и не се върна. Върнаха вещите му и родителите на Кийт ги прибраха в мазето. Кийт бе ровил в куфара през детските си години и дори веднъж си бе сложил зелената униформа пред огледалото.

Една забравена война, един забравен мъж, една забравена жертва. Кийт ясно си спомняше деня — баща му бе плакал при пристигането на съобщението за смъртта на брат му, но колкото и да беше странно, името на Нед повече не се спомена в къщата.

Той бе може би последният войник, загинал през Втората световна война, и бе направил последното значително жертвоприношение; оттогава насам всичко беше политика и умопобъркани с власт, които си играеха с живота на хората и семействата им. „Може би сега — помисли Кийт — започваме да го проумяваме.“ Загледа се в мястото, където бе седял чичо му Нед преди четиридесет години, и със закъснение, но искрено каза: „Липсваш ми“.

Допи скоча и си сипа още една чаша. Погледна през вратата с мрежата към тъмната градина. Вятърът задуха по-силно и на запад блесна мълния, последвана от приглушения грохот на гръмотевица.

Усети дъжда още преди да го чуе и го чу, преди да го види. Куп спомени — гледки, звуци, аромати — се врязват дълбоко в паметта на човек, преди да навърши осемнадесет години, помисли си Кийт. Голяма част от онова, което представлява човек на средна възраст, бива предопределено преди той да има възможността да манипулира, контролира или дори разбира нещата около себе си. Не е тайна защо разумът на някои възрастни се връща в младостта им; чудото на онези години, откритията, първият сблъсък с мръсната тайна на смъртта, както и първите трепети на чувственост и любов, които са неделими, изписани с кипящи цветове върху чистото платно. И разбира се, първият полов акт, който е толкова завладяващ, че повечето хора ясно си го спомнят и след двадесет, тридесет, шестдесет години.

Ани.

И така, пътят му го бе довел у дома. Беше видял замъци и крале, златни градове и сияйни катедрали, войни и смърт, глад и мизерия. Зачуди се дали старият пастор Уилкс е още жив: искаше му се да му разкаже, че наистина е срещнал четиримата конници на Апокалипсиса и знае за тях повече, а не само имената им; че знае кои са те — очевидно ние.

Той обаче бе видял също така и любов и състрадание, порядъчност и смелост. И сега, останал сам със себе си, седнал на мястото си край масата, той усети, че пътешествието не е приключило и че едва сега започва да става интересно.

И ето го тук, двадесет и пет години след като бе прекрачил прага на предната веранда и бе изминал милион мили, и бе имал толкова много жени, че не можеше да си спомни имената и на половината от тях, дори и животът му да зависеше от това. И въпреки това и в най-мрачните моменти, в утрините и вечерите на дългите пътувания със самолет до най-страховити места, в джунглите на Азия, в тъмните улици на Източна Европа и в онези моменти, когато си мислеше, че краят му вече е дошъл, той си спомняше за Ани.