Нельсон Демилль - Спенсървил

Разбира се, винаги имаше изход, който не водеше задължително през градското гробище. Сега вече, след като дъщеря й всеки момент щеше да започне да учи в колеж, тя повече не можеше да отлага решението си. Знаеше добре, че побегне ли, той вероятно ще я спипа още преди да се е измъкнала от града, а ако по някакъв начин я изтървеше, щеше да хукне подире й. Отидеше ли при адвокат, той щеше да го е научил още преди да се е прибрала у дома. Клиф Бакстър не принадлежеше към хората, особено уважавани или почитани в околията, но всички се бояха от него, тя беше наясно с това.

Патрулната кола отново мина по улицата и Кевин Уорд й махна. Тя се престори, че не го е забелязала. Кучето залая подир полицейската кола.

И все пак тя живееше в двадесети век, в Америка, а в Америка имаше закони. Инстинктивно обаче тя усещаше, че в нейния случай това е без значение. Налагаше й се да бяга, да напусне къщата си, близките си и семейството си, и това я изпълваше с гняв. Тя би предпочела решение, което да отговаря повече на нейните стандарти на поведение, а не на неговите. Искаше да му каже, че иска развод и че отива да живее при сестра си, и че трябва да се свържат с адвокатите си. Полицейският шеф Бакстър обаче не желаеше да се разделя с един от трофеите си, нито пък да става за посмешище на града си. На него му беше пределно ясно, без дори да го коментира, че тя иска да се измъкне, но той също така знаеше, или поне така си мислеше, че я е поставил под здрав катинар. Държеше я като пумпал за връвчица. Най-добре беше да го остави да си мисли така.

Лятната нощ я накара да се замисли за други летни нощи преди много време, когато беше млада и много влюбена в друг мъж. В джоба й имаше писмо и тя го извади. Светлината от прозореца зад нея й помогна да го прочете. Беше го адресирала до Кийт Ландри на домашния му адрес във Вашингтон; очевидно го бяха пренасочили към някакъв друг адрес, където някой го бе пъхнал в друг плик, като го бе адресирал обратно до нея с листче в плика, на което пишеше: „Невъзможно да стигне до получателя.“

Навремето Кийт й бе писал, че ако някога получи подобно съобщение, не трябва да му пише повече. Някой от службата му ще се свърже с нея, като й предаде новия му адрес.

Ани Бакстър беше наивно провинциално момиче, но не беше проста. Тя знаеше добре какво се опитва да й каже Кийт: че ако някое от писмата й се върне при нея, той е мъртъв, и някой във Вашингтон ще й пише или ще й телефонира, за да й каже за обстоятелствата, при които е загинал.

Бяха изминали два месеца, откакто писмото се бе върнало на адреса на сестра й в съседния окръг, където Кийт изпращаше всичките си писма до Ани.

От този момент Ани Бакстър вече се страхуваше да вдига слушалката на телефона и изпитваше панически страх, когато колата на сестра й спираше пред къщата със следващото писмо — да не би да носи официално известие от Вашингтон, само от няколко реда, което започва: „Със съжаление ви уведомяваме…“.

След като поразмисли обаче, стигна до мисълта, че те едва ли щяха да се занимават да я известяват. Каква беше тя на Кийт Ландри? Отдавнашна приятелка, която от време на време му пише писма. Не беше го виждала от двадесет години и не очакваше да го види повече.

Но може би той беше инструктирал хората си, които да бяха те, да й предадат известието за смъртта му, ако се случеше така. Може би желаеше да го погребат тук, където почиваха поколенията негови предшественици. Като мълния изведнъж през съзнанието й се стрелна мисълта, че в същия този момент тялото му може да лежи в погребалния дом на Гибс. Тя се опита да се убеди, че това няма кой знае какво значение; беше тъжна, но с какво можеше да помогне? Един стар любовник е умрял, ти чуваш новината, обзема те носталгично настроение и се замисляш над собствената си смъртност, спомняш си младежките години, казваш молитва и продължаваш да си живееш живота. А може и да отскочиш на погребалната служба, ако е удобно. Жегна я внезапната мисъл, че ако Кийт Ландри е мъртъв и ако приживе е пожелал тялото му да бъде положено в гробището на Спенсървил, тя не би могла да отиде на погребалната служба, нито пък би могла да се промъкне крадешком на гроба му някой ден, без да я забележи бдителното око на поредния й придружител.

Погали кучето. Това беше нейното куче, другите три бяха на Клиф. Кучето скочи в скута й и се сгуши, а тя го почеса зад ушите.

— Не е мъртъв, Дениз, знам, че не е мъртъв — каза тя.

Ани Бакстър отпусна глава върху облегалката на стола и леко се залюля. Нажежена мълния проблесна на запад, гръмотевица проехтя над просторните ниви и града, после почти веднага се изсипа дъжд. Тя се усети, че плаче, и си помисли: „Нали си обещахме пак да се срещнем.“