Нельсон Демилль - Спенсървил

Сградата бе класическа бяла дървена викторианска къща, с веранда и красиви орнаменти, построена през 1889 година от прапрадядо му. Беше третата къща, издигната на същото място. Първата бе представлявала дървена колиба, вдигната през двайсетте години на деветнадесети век, когато предците му бяха пресушили Голямото черно блато. Втората я бяха построили някъде по време на Гражданската война — той беше виждал снимката й: малка къщичка с керемиди, без веранда и орнаменти. Колкото по-добре изглеждаше една къща, толкова повече съпругът беше под чехъл, поне според местните разбирания. Определено прапрадядо му Сайръс беше имал мазол на палеца.

Ландри спря до верандата и слезе. Залязващото слънце още излъчваше жега, но тук тя беше суха и прашна, съвсем различна от парната баня на Вашингтон.

Той загледа къщата. Верандата беше пуста; нямаше кой да го посрещне, нито някога щеше да има. Родителите му се бяха отказали от фермерството и бяха заминали за Флорида преди пет години. Сестра му Барбара, останала неомъжена, се бе преместила в Кливланд да търси кариера като ръководител в рекламна фирма. Брат му Пол беше вицепрезидент на „Кока-Кола“ в Атланта. Беше се оженил за едно чудесно момиче, Карол, която работеше в Си Ен Ен; след време се разведоха, като той пое грижата за двамата им сина; от този момент нататък животът му се управляваше от споразумението по развода и фирмата.

Кийт Ландри никога не бе сключвал брак, отчасти поради горчивия опит на брат си и на повечето си познати, отчасти и поради естеството на работата си, която не стимулираше желанието за брак.

А и освен това, ако искаше да бъде честен пред себе си, а той би трябвало да бъде, Ландри никога не бе успял да забрави Ани Прентис, която живееше на десетина мили от мястото, където в момента бе спрял колата. Десет мили и три десети, ако бъдем точни.

Кийт Ландри слезе от колата, протегна се и огледа имота си. В сумрака се видя като млад абитуриент, застанал на верандата, с лека чанта в ръка, да целува майка си и сестра си Барбара, да стиска ръце с малкия Пол. Баща му бе застанал встрани до семейния форд, точно където в момента стоеше Ландри. Всичко напомняше на картина от Норман Рокуел, само дето Кийт Ландри не напускаше дома си на път за света; щеше да ходи до областния съд, където един автобус чакаше на паркинга да отведе месечното попълнение момчета от окръг Спенсър до центъра за новобранци в Толедо.

Кийт Ландри ясно си спомняше разтревожените лица на близките си, но пък споменът му за собствените му чувства и реакции беше доста смътен.

Имаше някакви неясни спомени за това, че се чувстваше ужасно и в същото време бе изпълнен с желание за приключения, жажда да се откъсне от дома, което го изпълваше с чувство на вина. В онзи момент не можеше да си изясни достатъчно добре смесените си чувства, но сега всичко му беше ясно и можеше да го сумира само в едно изречение от стара песен: „Как ще ги задържиш във фермата, след като вече видяха Париж?“

Само че тогава обаче беше Виетнам, а не Париж, и новобранците не биваха събирани на градския площад за тържествена проверка и весело изпращане, нито се бяха върнали с маршова стъпка по главната улица след онова, което биха нарекли Ден на победата. И въпреки това чистият ефект за Ландри беше един и същ: той никога вече не се завърна във фермата. Физически се прибираше, разбира се, като тяло, но никога духом, и фермата престана да е неговият дом.

И ето го отново на верандата, както преди двайсет и пет години, когато бе прекрачил прага на тръгване, ето ги избледнелите образи на близките му, изоставили го в неочаквана тъга.

— Е, поне аз се завърнах, макар и другите да не са.

Изкачи стъпалата, намери ключа в джоба си, отключи и влезе.

В северния край на Спенсървил, в по-хубавата част на града, на десет цяло и три десети мили от фермата на Ландри, Ани Бакстър, по рождение Прентис, почистваше приборите от вечерята върху кухненската маса.

Съпругът й, Клиф Бакстър, допи кутията си бира, с мъка потисна оригването си, погледна часовника си и обяви:

— Трябва да се връщам на работа.

Ани го беше разбрала още много преди съпругът й да й го заяви по факта, че той не бе облякъл джинсите и тениската си преди вечеря. Беше останал с полицейската си униформа и си бе сложил салфетка, за да предпази ризата си от говеждото. Мишниците и кръстът му бяха потъмнели от пот. Кобурът с пистолета му висеше на стената, а шапката бе оставил в полицейската си кола.