Нельсон Демилль - Спенсървил

Нещо повече, в тази стая имаше някакво надвиснало усещане за сюрреалност, предчувствие за почти неизбежна гибел, сякаш всички тук очакваха участта си в едно от онези по-неприятни подземни помещения из страни, в които те застрелват, ако името ти е в списъка за деня.

Кийт бе имал възможност да посети затворническите подземия на Лубянка, бившата централа на КГБ в Москва, превърнала се в нещо като туристическа атракция за отбрани някогашни врагове на покойната съветска държава, като самия него. На мястото на килиите имаше канцеларски помещения, но Кийт си представи, че са го хвърлили в стария затвор, чу писъците на изтезавани мъже и жени и изстрела, отекнал в дъното на коридора, където според обясненията на водача му бяха застрелвали затворниците в тила.

Чакалнята в Западното крило на Белия дом беше съвсем различна, разбира се — тук имаше кисело мляко и по телевизията предаваха световни новини, — но очакването да бъдеш повикан от правителството бе същото.

Нямаше значение за какво викат името ти, а само, че го викат.

В този момент Кийт реши, че не иска повече да чака да викат името му. Бяха го направили преди двайсет и пет години и той се беше отзовал. Направиха го предния ден и той се отзова. Щяха да го повикат и днес, но положението вече бе друго.

Вратата се отвори и друг служител каза:

— Полковник Ландри, господин Адеър, моля, елате с мен.

Двамата се изправиха и последваха младия мъж до асансьора. Качиха се във фоайето и той ги отведе до Правителствената зала в източния край на крилото, почука на вратата, отвори я и ги въведе вътре. Там ги посрещна Тед Стансфийлд.

— Тед, нали си спомняш Кийт? — попита Чарли.

— Разбира се. — Ръкуваха се и Стансфийлд каза: — Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Благодаря, че ме поканихте.

— Заповядайте, седнете. — Той посочи два стола до дългата маса от тъмно дърво, на която заседаваше кабинетът.

Правителствената зала, Кийт го знаеше, се използваше за всевъзможни срещи. Всъщност тук водеха различни хора, за да ги впечатлят или сплашат. Някога полковник Кийт Ландри беше останал впечатлен, но никога не се бе страхувал. Сега се чувстваше отегчен и неспокоен.

Той погледна заместник-министъра, четирийсетинагодишен мъж, излъскан и самодоволен.

— Министърът малко закъснява — каза Стансфийлд. — Предишният ви началник генерал Уоткинс също ще дойде, както и полковник Чандлър, който в момента изпълнява длъжността заместник на съветника по въпросите на националната сигурност.

— Господин Ядзински също ли ще присъства? — използва името на самия съветник Кийт, макар че в официален Вашингтон за най-висшите персони се говореше с длъжността им, например „президентът“, „министърът на отбраната“ и така нататък, сякаш от смъртни се бяха превърнали в божества, например „Богът на войната скоро ще дойде при нас“. Но пък за най-нископоставените също се говореше така, например „портиерът“.

— Съветникът по въпросите на националната сигурност ще дойде, ако има възможност — отвърна Стансфийлд.

— Значи всички малко закъсняват, така ли?

— Ами, да. Да ви поръчам ли нещо?

— Не, благодаря.

Зачакаха. Подхванаха общ разговор, като внимаваха да не засягат теми, които по-късно биха изисквали някой от тях да каже „Преди да пристигнете, господине, с господин Ландри обсъдихме този въпрос и той ме информира, че“ или нещо подобно.

— Е, хареса ли ви краткият ви отпуск? — попита Стансфийлд.

Вместо да сложи край на целия маскарад — всъщност заради Чарли — Кийт отвърна само:

— Да.

— С какво се занимавахте?

— Върнах се в родния си град и потърсих някогашната си приятелка.

Заместник-министърът се усмихна.

— Наистина ли? И отново запалихте стария пламък?

— Да.

— О, това е много интересно, Кийт. Имате ли някакви планове?

— Да. Всъщност утре ще я доведа във Вашингтон.

— Прекрасно. Защо не я доведохте още днес?

— Съпругът й ще отсъства от града чак утре.

Кийт усети, че Чарли го рита под масата в същия момент, в който идиотската усмивка на Стансфийлд угасна.

— Чарли каза, че нямало да има проблем — прибави той.

— Ами… предполагам…

— Въпросната дама е в процес на развод — намеси се Чарли.

— Аха.

Кийт остави забележката без коментар.

Вратата се отвори и в залата влезе генерал Уоткинс в цивилно облекло, следван от друг цивилен, в когото Кийт разпозна полковник Чандлър, макар че почти не беше имал възможност да разговаря с него.