Нельсон Демилль - Спенсървил

Чарли се изправи, Тед Стансфийлд също, въпреки че като цивилни не бяха задължени да го правят. Кийт не бе сигурен дали да ги последва, но все пак стана и се ръкува.

— Добре изглеждаш, Кийт — каза генерал Уоткинс. — Почивката ти се е отразила добре. Готов ли си пак да скочиш на коня?

— Падането беше много неприятно, господин генерал.

— Още една причина отново да се качиш на седлото.

Кийт знаеше, че Уоткинс ще го каже, но сам си бе виновен, че му е дал повод с безсмисления си отговор. Нямаше представа още колко уклончиви и празни отговори ще успее да измисли, преди да стигнат до основния въпрос.

— Навярно си спомняте Дик Чандлър, когото ще заместите — каза му Тед Стансфийлд. — Полковник Чандлър ще се заеме с по-големи и по-приятни неща в Пентагона.

Ландри и Чандлър се ръкуваха. Чандлър изглеждаше облекчен, че вижда заместника си, помисли си Кийт — а може би просто си въобразяваше.

Перспективата да работят в Белия дом не блазнеше повечето военни, той го знаеше, но в мирно време беше трудно да се измъкнеш от това място, без да навредиш на кариерата си. По време на война бе малко по-лесно — записваш се доброволец за фронта и те убиват.

Всички останаха прави в очакване на министъра на отбраната. Разговорът вървеше неловко. Ако се проточеха, общите теми не бяха подходящи в Западното крило, а сериозните въпроси като влошената обстановка в бившия Съветски съюз криеха много капани, защото по-късно думите ти можеха да се изтълкуват в официален контекст и да се използват срещу теб. Тед Стансфийлд спаси положението като заговори за нова президентска заповед, която наскоро прочел и която изяснявала предишна заповед, свързана с досадния проблем кой на кого да докладва.

Кийт превключваше каналите, но фоновите смущения му напомниха за организационната схема на разузнавателната общност. Съветът за национална сигурност, в който беше работил, се оглавяваше от президентския съветник по въпросите на националната сигурност Едуард Ядзински. И сега му предлагаха да стане негов заместник или военна свръзка с известно отношение към министъра на отбраната, когото в момента очакваха.

Тази организационна схема имаше всички онези стройно подредени квадрати и триъгълници, някак си свързани със заплетени линии, които никога не се пресичаха и приличаха на електронен модел на ядрена подводница. За разлика от подводницата обаче, която трябваше да се подчинява на научните закони, за да функционира, организацията на разузнаването не се подчиняваше на никакви известни научни, Божии или природни закони, а на закони, зависещи от капризите на президента и конгреса.

Като оставеше това, Кийт не виждаше причина за присъствието на предишния си шеф Уоткинс, тъй като генералът се намираше далеч от дясната страна на схемата, чак на Седемнайсета улица, докато сега той бе по средата, само на няколко души разстояние от върха. Подозираше обаче, че Уоткинс е тук, за да бъде по някакъв начин наказан, че е допуснал пенсионирането на полковник Ландри. Разбира се, той бе изпълнявал заповед, но трябваше да е предвидил, че два месеца по-късно президентът ще поиска същият този полковник Ландри да се върне. Бедният Уоткинс.

Естествено генералът нямаше нужда да се извинява за нищо, но трябваше да присъства на завръщането на полковник Ландри и трябваше да се усмихва или поне да се опитва да се усмихва. Уоткинс беше ужасно вбесен, разбира се, и имаше всички основания за това, но нямаше да го прояви външно по никакъв начин.

По дефиниция, помисли си Кийт, върхът на властта винаги и навсякъде е рай за безумци и безумно поведение — Кремъл, някой византийски дворец, вилата на римския император, бункерът на фюрера. Няма значение как се нарича или как изглежда отвън — вътре е задушно и мрачно, плодородна почва за прогресираща лудост и все по-опасно бягство от действителността. Внезапно изпита желание да отвори вратата и да извика нещо на докторите, които управляват тази лудница.

— Кийт — каза генерал Уоткинс, — забелязвам на лицето ти оная твоя усмивка, която винаги ме е безпокояла.

— Не знаех, че се усмихвам, господин генерал, и никога не ми е било известно, че това ви безпокои.

— Тази усмивка винаги е предшествала някаква остроумна забележка. Да очакваме ли такава и сега?

— Господин генерал, бих се възползвал от възможността да…

— Кийт — прекъсна го Чарли Адеър, — навярно ще е по-добре да запазиш тази мисъл за някой друг път.

Кийт смяташе, че е дошло времето да каже на Уоткинс какво мисли за него, но в този момент вратата се отвори и влезе министърът на отбраната. Бе дребен оплешивяващ мъж с очила и изобщо не приличаше на човек, ръководещ най-могъщата военна машина на света. Кроткият му вид всъщност не скриваше силна личност — в това крехко тяло не живееше богът на войната Марс. Министърът приличаше на мухльо и си беше такъв.