Нельсон Демилль - Спенсървил

— Обратно към хотела — каза Кийт.

— Да? Няма спираме?

— Не. Няма да спираме.

Когато стигнаха пред „Хей-Адамс“, Кийт даде на Ву Туй Хоан десет долара бакшиш и един безплатен съвет.

— Върнете се в родината си веднага, щом можете. Не се бавете.

На следващата сутрин телефонът в стаята му иззвъня и той отговори.

— Във фоайето съм — каза Чарли Адеър. — Когато си готов, слизай.

Кийт сподави няколкото саркастични реплики, които му дойдоха наум. По някое време през нощта най-после беше осъзнал, че вината не е на Чарли.

— След пет минути съм долу — отвърна той.

После застана пред огледалото, поправи възела на вратовръзката си и приглади сакото на тъмносиния си костюм от италианска коприна. Ако не се смяташе спортното сако и вратовръзката за неделната служба в „Сейнт Джеймс“, това бе първото му официално облекло след като бе напуснал Вашингтон и видът му не му харесваше.

— Приличаш на градско конте, Ландри — каза той на огледалото, излезе и взе асансьора до фоайето.

Чарли го поздрави малко предпазливо. Очевидно се опитваше да прецени настроението му.

— Ти беше прав, вината не е твоя — каза му Кийт.

— Проницателна мисъл. Да вървим.

— Билетът.

— А, да… — Чарли извади самолетния билет от джоба на сакото си и му го подаде. — Директен полет до Кълъмбъс с „Ю Ес Еър“. Вътре има квитанция и за автомобил под наем.

Кийт погледна билета и видя, че самолетът излита в 19:35 и пристига в 21:05 ч.

— Не можа ли да намериш нещо по-рано?

— Това беше най-ранният директен полет, за който имаше свободни места в първа класа.

— Не държа нито полетът да е директен, нито да съм в първа класа. Нещо по-рано за Толедо или Дейтън?

— За Дейтън ли? Къде е това? Виж, за резервацията се погрижиха от Белия дом. В тая посока няма много полети, приятел. Благодари се, че е за Кълъмбъс, Охайо, а не за Кълъмбъс, Джорджия.

— Добре. Да вървим.

Излязоха и тръгнаха към очакващия ги линкълн. Валеше и шофьорът ги придружи до вратата с чадър.

— Снощи разговарях с първия заместник на министъра Тед Стансфийлд — каза Чарли, когато се настаниха на задната седалка. — Много се радва, че си успял да дойдеш.

— Имах ли друг избор?

— Те така си приказват. Престорена смиреност. Министърът на отбраната ще те посрещне с думите: „Много се радвам, че успя да дойдеш, Кийт. Надявам се, че не сме те затруднили с нещо.“

— Тогава ли да го пратя на майната му?

— Не бих те посъветвал. Той се е приготвил да те приветства, че си пак в отбора, затова ако ти каже: „Чудесно е, че се връщаш“, ти му отговори: „Чудесно е, че отново съм във Вашингтон“, като че ли не си разбрал точно смисъла на думите му. После ще се ръкуваш с президента. Ако са го информирали, че се колебаеш, той ще ти каже: „Надявам се, че много сериозно ще обмислите това предложение и ще го приемете, полковник“. Тогава ти му отговори: „Да, господине“, тоест, че сериозно ще го обмислиш, а не че ще го приемеш. Схвана ли?

— Преди бях майстор на двусмислието и специалист по безсмислените изречения, Чарли. Тъкмо затова не искам да се връщам. Отново се уча на обикновен английски.

— Това е много обезпокоително.

— Предполагам, не си казал на Тед Стансфийлд, че не искам работата.

— Не, защото исках да ти оставя време да помислиш. Направи ли го?

— Да.

— И?

— Ами, снощи обиколих града с такси и се отдадох на дълбок размисъл. Отидох при паметника на Линкълн, изправих се пред статуята на този велик мъж и го попитах: „Как да постъпя, Ейб?“ И ето какво ми отговори господин Линкълн, Чарли: „Кийт, Вашингтон смърди“.

— А ти какво очакваше да ти каже? Тук са го очистили. Трябваше да питаш някой друг.

— Кого например? Петдесетте хиляди, чиито имена са на стената на мемориала ли? Струва ми се, че не би искал да чуеш какво ще ти кажат за Вашингтон.

— Не, не искам.

Автомобилът заобиколи Лафайет Скуеър и се приближи към входа на Западното крило откъм Седемнайсета улица.

— Виж, Кийт, решението си е твое — каза Чарли. — Аз направих каквото поискаха от мен. Доведох те.

— И изобщо не са те карали да ми предлагаш тази работа, така ли?

— Не. Мислеха си, че ще я посрещнеш с отворени обятия. Но аз знаех, че няма да стане така.

— И си имал право.

— Тъкмо затова на тази среща може да ми е малко неловко.

— Ще ти прикрия задника.

— Благодаря.

Кийт погледна през прозореца. Точно оттатък Западното крило на Седемнайсета улица се намираше бившата му служба, старата Централна сграда, стогодишна грамада от гранит и лято желязо, построена в стил „Втора френска империя“. Хората или я харесваха, или я мразеха. Чувствата на Кийт бяха смесени. Наскоро възстановеният интериор беше достатъчно пищен, за да е смущаващ, особено ако имаш прозорец на някой от горните етажи, който гледа на юг към черните гета.