Нельсон Демилль - Спенсървил

Седналият до прозореца Кийт гледаше огрения от слънчеви лъчи град. Виждаха се Джорджтаун, Уотъргейт, паметниците на Линкълн, Вашингтон и Джеферсън, а в далечината се очертаваше силуетът на Капитолия. Гледката наистина беше прекрасна и никога не му бе омръзвало да й се наслаждава, особено след известно отсъствие.

Докато кацаха, му дойде наум, че градът упражнява върху него огромното си гравитационно притегляне. Същата мисъл навярно беше хрумнала на Чарли Адеър, за да запази места точно от лявата страна.

Кацнаха навреме. Нямаше двайсет и един топовни салюта, нито червен килим и оркестър, но ги очакваше държавен линкълн и шофьорът ги откара до хотел „Хей Адамс“ на Шестнайсета улица, само на една пряка от Белия дом.

Адеър му предложи да пийнат нещо, но Кийт отвърна:

— Днес вече беше достатъчно любезен.

— Не си го изкарвай на мен.

— Какво ще се уговорим за утре?

— Ще дойда да те взема в десет и половина.

— Малко е рано за срещата в единайсет и трийсет.

— Нали знаеш правилата в Белия дом. И половин час по-рано да пристигнеш, пак е късно.

— Ще те чакам в единайсет.

— Може да попаднем на улично задръстване. Колата може да се повреди…

— Тогава ще идем пеш. На две крачки е, вижда се оттук.

— Единайсет без петнайсет.

— Добре. Донеси ми обратния билет, иначе няма да дойда с теб.

— Ясно.

— И ми запази автомобил в Толедо, Кълъмбъс или Дейтън.

— Добре. До утре.

Кийт влезе в прочутия хотел и се регистрира. Тъй като резервацията беше направена от Белия дом, всички се държаха извънредно почтително. Този град, той го знаеше, живееше и дишаше с властта, а не с политиката, както си мислеха хората. С властта.

Когато се качи в стаята си, Кийт погледна към Белия дом и огромния купол на Капитолия. Не бе отсъствал и два месеца, но бясната енергия на Вашингтон опъваше нервите му. Прекалено много автомобили, прекалено много надути клаксони, прекалено много хора, прекалено горещо, прекалено влажно, всичко беше прекалено.

Помисли си дали да не позвъни на Портърови, но все още имаше вероятност да подслушват телефона им, пък и във всеки случай нямаше причина да се обажда нито на тях, нито на сестрата на Ани, тъй като възнамеряваше да се прибере в Охайо в петък вечер, да си е вкъщи по някое време през нощта и да се появи у Тери преди десет в събота сутринта.

Нямаше смисъл да телефонира и на приятелите си във Вашингтон. При толкова държавни служители в този град приятелите на човек почти винаги бяха и негови колеги. Ако живееш в предградията, можеш да поддържаш приятелски отношения със съседите си, но в самия град общественият ти живот е продължение на кариерата ти. Понякога получаваше писма от бившите си колеги, но ако напуснеш бизнеса, губиш и връзките си.

Кийт си наля чаша от бара и продължи да гледа града, който някой неотдавна бе описал като последната и единствена влиятелна столица в света. Можеше ли отново да живее тук? И защо? Дори като пенсиониран държавен служител? Никога не се беше замислял за такава възможност.

В много отношения той бе един от стотиците хиляди, които краят на Студената война внезапно беше оставил без работа. Не се различаваше и от милиони други воини в миналото, и от победителите, и от победените, чиито услуги вече никому не бяха необходими. Но за разлика от войниците и ветераните в песничката на Чарли Адеър, Кийт никога не се бе чувствал пренебрегнат.

Известно време наблюдаваше натовареното улично движение, после плъзна поглед към града. Повечето хора в неговото положение, които познаваше, не си бяха отишли у дома, а бяха останали във Вашингтон. Той, от друга страна, искаше напълно да скъса с миналото си и смяташе, че го е постигнал. Всъщност наистина го беше постигнал. „Мога да откажа на президента. Нали за това се борих. Господин президент, коя част от отказа ми не разбирате?“ — Кийт се усмихна на себе си.

Вечеря рано в стаята си — поръча си бутилка „Банфи Брунело ди Монталчино“ и филе със сос беарнез и трюфели. Каза си, че тази храна не му липсва, после призна, че е тъкмо обратното. Но ако останеше в Спенсървил, разполагаше с две добри готварски книги. Портърови произвеждаха зеленчуци, месото от него, а Ани можеше да се научи да приготвя европейски сладкиши. А може би не. Имаше ли някакво значение? Пък и във всеки случай нямаше представа какво ще се случи. Въпросът бе, че краткият му престой във Вашингтон подчертаваше разликите между живота тук и в Спенсървил. Не че имаше нужда да бъдат подчертавани — и без това бяха достатъчно ясни.