Нельсон Демилль - Спенсървил

Сградата беше около четири пъти по-голяма от Белия дом и преди в нея се бяха помещавали министерствата на отбраната, външните работи и флота. Сега дори не можеше да побере всички служители в Белия дом и там бяха офисите само на висши инстанции като Съвета за национална сигурност. СНС имаше повече или по-малко консултативни функции към президентството и обобщаваше резултатите от разузнавателните сведения, предоставяни от ЦРУ, Разузнавателното бюро на министерството на отбраната, за което преди беше работил Кийт, Бюрото за национална сигурност, занимаващо се предимно с шифроване и разшифроване, Разузнавателната служба на външното министерство и други шпионски агенции, изобилстващи в и около окръг Колумбия.

Членове на Съвета бяха директорът на ЦРУ, министърът на отбраната, външният министър, председателят на Съвета на началник-щабовете и други такива високопоставени служители, назначени от президента. Това наистина бе елитна група и в дните на Студената война СНС беше далеч по-важен от кабинета, макар да се предполагаше, че никой не би трябвало да го знае.

Преди няколко години бяха поканили Кийт да напусне Разузнавателното бюро на министерството на отбраната и да постъпи в СНС. Тази работа не бе толкова опасна, колкото акциите му по света за РБ, централата на Съвета се намираше по-близо до джорджтаунския му апартамент и той си беше помислил, че ще му е приятно да работи с цивилни. Както се оказа, опасността му липсваше и въпреки че близостта до Белия дом можеше благотворно да въздейства на кариерата му, в други отношения този ход не бе добър.

Сред хората, с които се запозна в СНС, беше полковник Оливър Норт. Кийт не го познаваше отблизо, но след като полковник Норт стана известен, полковник Ландри се обезпокои. Според всички сведения Норт бе добър военен, но за младия полковник работата в цивилна институция явно беше като в заразно отделение, в което се бе заразил от нещо ужасно. Кийт можеше да си представи как същото се случва и с него, затова в службата си винаги носеше маска и си миеше ръцете.

И сега искаха да се върне, не в старата сграда, а явно в самия Бял дом.

Стигнаха до портала на Седемнайсета улица и след като ги провериха, продължиха. Шофьорът спря пред входа и двамата излязоха от линкълна.

На вратата имаше още повече охрана, но този път направо ги въведоха вътре. В малкото фоайе откриха имената им в списъка с хората, с които президентът имаше срещи. Кийт се подписа и в графата „Месторабота и длъжност“ отбеляза „цивилен, пенсиониран“. Часът бе 11:05.

Често беше идвал в Западното крило на Белия дом, обикновено през малко известния подземен проход, минаващ под Седемнайсета улица и водещ към Оперативния център в мазето на сградата. Няколко пъти се бе качвал и на първия етаж, за да се среща със съветника по въпросите на националната сигурност от предишния кабинет.

— Господа — каза им служителят, след като Чарли се регистрира, — качете се на асансьора и слезте в чакалнята. Ще ви повикат.

Малкият асансьор ги отведе в мазето, където ги посрещнаха и ги отведоха в чакалнята.

Помещението беше наскоро мебелирано и обстановката бе уютна и приятна. Имаше телевизор, настроен на Си Ен Ен, масата до стената беше отрупана с всичко — от кафе до понички или плодове и кисело мляко за онези, които пазеха здравето си. Нямаше само алкохол и цианкалий.

В чакалнята се мотаеха десетина души, мъже и жени, които Кийт не познаваше. Всички хвърляха плахи погледи към новодошлите и се опитваха да открият лицата им в пантеона от вашингтонски богове за един ден.

Чарли и Кийт се настаниха на столове край една ниска масичка.

— Искаш ли кафе или нещо друго? — попита Чарли.

— Не, благодаря, шефе.

Приятелят му се усмихна на намека за променената ситуация.

— Виж — каза той, — ако приемеш работата, пряк началник ще ти е съветникът по въпросите на националната сигурност, не аз.

— Мислех си, че аз ще съм съветникът по въпросите на националната сигурност.

— Не, ще работиш за него.

— А кога мога да стана президент?

— Кийт, тази среща малко ме безпокои. Защо не престанеш с глупостите?

— Естествено. Ще направя няколко лицеви опори. Няма да ми е излишно.

— Адски ми се пуши, но тук не мога да запаля. В какво се превръща това място?

Кийт се огледа. Въпреки приятната мебелировка, това все пак си оставаше подземна стая без прозорци и имаше типичната атмосфера на всички чакални по света. Някъде от недрата на сградата се носеше електрическо бръмчене, което разнасяше студен или горещ въздух в зависимост от сезона, и след отсъствието си от големия град той осъзна, че шумът изобщо не му харесва.