Нельсон Демилль - Спенсървил

По някакъв странен начин обаче това място му липсваше. Трябваше да го признае. Чарли Адеър го знаеше и тъкмо затова го беше довел тук. Кийт постоянно си казваше, че повече никога няма да живее във Вашингтон, но не можеше да остане и в Спенсървил. Трябваше да открие неутрално кътче, където двамата с Ани да заживеят в щастие и покой.

След като се навечеря, той излезе от стаята си и помоли портиера да му повика такси.

— Джорджтаун — каза на шофьора Кийт.

Автомобилът си запробива път през последните останки от натовареното движение в пиковия час. Минаха по главната търговска улица, покрай старите му свърталища, които събудиха спомени за умни и красиви млади хора в баровете или в беседките, хора, разговарящи за изкуство, литература и пътешествия, а понякога и за спорт. Но всичко това бяха само ордьоврите, нещата, които дразнеха апетита преди основното блюдо, а именно политиката и властта.

Кийт упъти шофьора покрай стария си апартамент на Уисконсин Авеню, после по няколко странични улици, на които живееха или бяха живели негови приятели. Не видя никой познат, което му се стори естествено.

Опита се да си представи Ани в тази среда и осъзна, че този свят навярно ще я озадачи и обърка. Щеше да й е чужд дори простият акт да каже на портиера да й повика такси. Разбира се, бързо щеше да свикне, но това не означаваше, че градският живот ще й хареса, нито дори тихите улички на Джорджтаун. Не, щеше да се чувства объркана и зависима от него и това щеше да доведе до примирение, а когато една жена е примирена, кой знае до какво ще доведе това?

Можеха да живеят в предградията, разбира се, или още по-надалеч, но си представяше как й телефонира във Вирджиния или Мериленд в осем вечерта и й казва, че има среща, която ще продължи до среднощ. По-младите двойки във Вашингтон и навсякъде другаде водеха такова съществувание, но обикновено и двамата съпрузи имаха собствени кариери и никой от тях не беше прекарал по-голямата част от живота си в провинциално градче с петнайсет хиляди жители.

Тя щеше да се приспособи, естествено, и навярно нямаше да се оплаква, просто защото не бе такава. Но връзката им нямаше да е равноправна — това щеше да е неговият свят, неговата работа, неговите приятели, а Кийт вече не изпитваше нищо към този свят, тази работа и тези приятели или колеги. Самият той щеше да се чувства нещастен.

Или пък не? Тази мисъл постоянно го гризеше. Знаеше, че не иска да я впечатлява с така наречения чар на вашингтонските коктейли, официални вечери, важни хора и власт. Те не впечатляваха и него, съмняваше се, че ще въздействат и на Ани. От друга страна, може би една-две години нямаше да са чак толкова зле, стига да не е завинаги. През това време положението в Спенсървил можеше да се разреши от само себе си. Тази идея го заинтригува.

— Дали ще се получи? — попита Кийт.

Таксиметровият шофьор хвърли поглед назад.

— Да, господине?

— Нищо. Тук завийте надясно. — Той прочете написаното на разрешителното на шофьора име — Ву Туй Хоан. — Харесва ли ви Вашингтон?

Мъжът имаше богат опит и притежаваше вродената любезност на виетнамците.

— Да — отвърна той. — Много хубав град.

Подобно на толкова много от емигриралите му сънародници, живеещи и работещи в столицата на страната, която се беше опитала да помогне и се бе провалила, този човек, помисли си Кийт, беше страдал. Не знаеше как и до каква степен, но в страданията на Ву Туй Хоан имаше нещо, което щеше да засрами повечето американци като самия него. Кийт не искаше да знае историята му, но го попита:

— От коя част на Виетнам сте?

Свикнал с въпросите на безброй виетнамски ветерани, шофьорът бързо отговори:

— От Фу Бай. Били ли там?

— Да. Голяма военновъздушна база.

— Да, да. Много американци.

— Ходите ли си у дома?

— Не.

— А искате ли?

Няколко секунди мъжът не каза нищо.

— Може би. Може би за малко — накрая отвърна той.

— Имате ли роднини във Фу Бай?

— О, да. Много роднини.

— Можете ли да се върнете във Виетнам?

— Не. Не сега. Някой ден. Може би.

Шофьорът изглеждаше на около четирийсет и пет години и Кийт си помисли, че поради една или друга причина е персона нон грата в родината си. Навярно беше работил като държавен служител или военен по време на стария режим, а може и да бе поддържал прекалено тесни връзки с американците или нещо още по-ужасно, например да е служил в старата, презряна национална полиция. Кой знае? Въпросът беше, че във Фу Бай има полицейски началник и този началник има списък, и в този списък фигурира името на този човек. Полицейският началник бе нещо като виетнамски аналог на Клиф Бакстър, само че в проблема на Кийт с него нямаше нищо политическо или философско — той си беше чисто личен. Но резултатът си оставаше същият — някои хора не можеха да се приберат у дома, защото други хора не ги искаха там.