Нельсон Демилль - Спенсървил

Мислите му отново се насочиха към Ани и той се зачуди какво ли би разбрала от всичко това, ако присъстваше. Както беше казал на Чарли, тя бе селско момиче, но имаше буден интелект и всъщност в гимназията и колежа имаше по-високи оценки от него. Освен това също като него беше рожба на популистката традиция на Средния запад и ако се намираше в тази зала, Кийт не се съмняваше, че цялата протоколна надутост би й се сторила отвратителна и че веднага би прозряла празнотата под нея.

Когато започваше службата си, светът бе по-опасен, но управлението на страната му се струваше много по-просто. В онези дни имаше хора, които бяха участвали в разгрома на силите на Оста, всеотдайни слуги на народа, а не свине пред държавната копаня. Сега пенсионираха или гонеха дори представителите на виетнамското поколение като него. И Кийт изобщо не се вълнуваше какви ще са новите им заместници.

През следващите пет минути Чандлър описа задълженията и отговорностите на новата му работа, като я представи в най-положителна светлина и забрави да спомене за двайсетчасовото работно време и кризите в страни, чиито часови пояси, празници и уикенди не съответстваха на вашингтонските.

— На вас хареса ли ви? — прекъсна го Кийт.

— Да ми хареса ли? — Полковникът се замисли за миг, после отвърна: — Тук в Белия дом е много напрегнато, но работата се отразява благотворно.

— Как нещо толкова напрегнато може да е благотворно?

— Ами… възможно е. Чувствах, че върша нещо за родината си, а не за самия себе си.

— Но дали сте работили за доброто на родината си?

— Мисля, че да. Да. Нищо не е свършило, нали знаете. Все още има адски много лоши типове.

— Да. Навярно новите добри хора ще успеят да се справят с новите лоши типове.

— Имаме нужния опит.

— Имаме опит със старите лоши типове. Може би ще успеем да разберем новите реалности, но мислим по стария начин. Все пак бихте ли ми препоръчали да приема тази работа?

Чандлър се прокашля и хвърли поглед към Адеър, който махна с ръка, сякаш за да каже: „Отговори на човека“.

Полковникът се замисли за миг, после отвърна:

— Радвам се, че ги има в досието ми, но не бих пожелал тези последни две години и на най-големия си враг.

— Благодаря ви.

Вратата се отвори и в залата влезе Едуард Ядзински, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност. Тримата се изправиха. Той се ръкува с тях и каза на Кийт:

— Радвам се, че успяхте да дойдете с толкова кратко предизвестие.

— Благодаря ви, господин съветник. Аз също.

— Имам друга среща, но исках да си поговорим. Останах впечатлен от опита ви. Търся човек като вас, който да е откровен с мен. Полковник Чандлър гарантира за това. Обичам военните, защото притежават качествата, които ми трябват.

— Да, господин съветник. — „А също — помисли си Кийт, — защото нямат политически амбиции, изпълняват заповедите и лесно могат да се прехвърлят на друга работа, вместо да ги уволняват“. Също като свещениците, призванието на офицера на теория имаше повече тежест от кариерата или личния му живот.

— Бившите ви колеги говорят хубави неща за вас, полковник. Нали, Чарли?

— Полковник Ландри беше гордост за службата ми и цялата разузнавателна общност го уважава — съгласи се Адеър.

— Никога не съм се разбирал с генерал Уоткинс — отвърна на потенциалния си шеф Кийт — и причиних много неприятности на господин Адеър.

Чарли потръпна, но Ядзински се усмихна.

— Не сте голям дипломат, а? Всъщност аз бях в Правителствената зала, когато попитахте външния министър дали изобщо имаме външна политика. — Той се засмя. — Това ми допада. И ще ви подкрепям, полковник. Аз съм пряко подчинен на президента, а вие ще сте пряко подчинен на мен.

Кийт си помисли, че Ядзински наистина може да му хареса и че преди пет-шест години сигурно с удоволствие би работил за него. Но вече бе прекалено късно.

— Въпреки противоречията ми с господин Адеър — отвърна той, — аз го смятам за изключително ерудиран, компетентен и всеотдаен човек. — Кийт се зарадва, че е успял да вметне тези думи, но президентският съветник очевидно не им обърна внимание.

— Полковник Чандлър може да отговори на въпросите ви по-добре от мен — каза Ядзински. Той протегна ръка и Кийт я пое. — Добре дошли в отбора, полковник. — После си погледна часовника. — Имам друга среща. — И без да пуска ръката му, съветникът попита: — Кога можете да започнете?

— Ами, бих искал да обмисля нещата през уикенда…