Нельсон Демилль - Спенсървил

— Опитай да минеш напряко. И като става дума за това, пристигнахме.

Влязоха в хотел „Риц-Карлтън“ и отидоха в „Джоки Клъб“. Метрдотелът поздрави Чарли по име. Докато ги придружаваше до маса за двама в дъното, всички извръщаха глави към тях.

Кийт знаеше, че това е един от най-престижните вашингтонски ресторанти. От откриването му бяха минали повече от трийсет години и сред първите му клиенти се нареждаше Джаки Кенеди.

Беше тъпичко мъжко заведение, но изглежда, жените харесваха храната и оказваното им внимание. Всъщност Вашингтон изобщо си бе мъжки град, въпреки че борбата за равноправие на жените беше започнала именно от столицата. Някои жени тук определено притежаваха власт, но фундаменталните разбирания на града изоставаха далеч зад публичните заявления. Кийт знаеше, че младите красиви жени са нездравословно много повече от връстниците си от другия пол. А и властта действаше като афродизиак и мъжете я притежаваха. Жените, пристигнали във Вашингтон от провинцията, за да работят като секретарки, често се задоволяваха да се греят на отраженията на властта. С други думи, жените в официален Вашингтон бяха като мебели и им стигаше от време на време да ги лъскат и поизтупват от праха. Всички го отричаха, разбира се, но това бе истина.

Атмосферата се променяше, но освен няколкото богати и влиятелни стари вдовици, в „Джоки Клъб“ не обядваха много други жени.

Кийт не идваше често тук, но все пак беше забелязал, че в ресторанта няма политическо разделение. Човек можеше да срещне както Барбара Буш и Нанси Рейгън, така и лидерите на движението за граждански права на чернокожите Върнън Джордан и Джеси Джексън. Имаше и много медийни звезди и Кийт видя Майк Уолъс и Джордж Уил. Изглежда, хората си водеха наум бележки кой с кого обядва.

— Някоя важна личност няма ли да ни окаже честта да се присъедини към нас? — попита той. — Разочароваме всички тези хора.

Чарли запали цигара.

— След няколко седмици и ти би могъл да станеш известен и да облечеш генералска униформа.

— Генералите са нещо обичайно в този град, полковниците са момчета за всичко, а аз и без това вече не нося униформа.

— Така е. Но можеш да накараш секретарката си да позвъни и да каже: „Обаждам се от Белия дом. Бих желала да резервирам маса за генерал Ландри.“

— Прав си — това е почти също толкова важно, колкото и самата работа.

— Помисли и за още нещо — с повишението и трийсетгодишния ти стаж пенсията ти почти ще се удвои и можеш да си живееш чудесно. Когато се пенсионираш, ще си още съвсем млад.

— Какво ти е, Чарли?

— Искам да останеш тук.

— Но няма да съм при теб. Ще съм оттатък улицата.

— Искам да имам приятел в Белия дом.

— Аха. Мотивът.

— Мисля и за твоите интереси.

— Оценявам го.

Сервитьорът дойде и Кийт си поръча двоен скоч с лед. Чарли си взе обичайната водка.

— За утре съм ти направил резервация за „Фор Сизънс“ — каза Адеър. — Реших, че би искал да си в Джорджтаун.

— Кой плаща за всичко това?

— Белият дом.

— Включително за хотела, в който ще се настаня с омъжената си приятелка ли?

— Така или иначе, ако утре вземеш полета в два и петнайсет от Толедо, към пет би трябвало да си в стаята си. Ще ти се обадя и всички ще вечеряме в Джорджтаун.

— Добре.

— В понеделник ще направим чудесна обиколка на града и до вторник вече ще сте взели решение.

— С други думи, не се налага да съм на работа в понеделник сутрин, така ли?

— Ще се погрижа за това. Ще ви намерим хотел, докато се устроите някъде. Ще уредя въпроса.

— Благодаря.

Кийт прегледа менюто.

— С повишението ще можеш да си позволиш къща в Джорджтаун — каза Чарли.

— Съмнявам се.

— Колко получава един бригаден генерал? Около осемдесет и пет хиляди, нали?

— Там някъде. Внимателно ще обмисля въпроса.

— Склонен ли си да приемеш?

— Стига за това. Опитвам се да чета менюто.

Донесоха напитките им и Чарли вдигна наздравица.

— За всички нас, които служим, в миналото, настоящето и бъдещето.

— Наздраве.

Сервитьорът взе поръчките им.

— Снощи разговаря ли с приятелката си? — попита Адеър.

— Тя живее със съпруга си.

— А, да. — Той се подсмихна. — На Тед едва не му падна ченето, когато му каза. Беше адски смешно. Не знаех, че ще го изтърсиш. Всъщност защо го направи?

— Въпрос на настроение.

Припомниха си старите времена, поговориха за света след Студената война, замислиха се за бъдещето. Донесоха поръчката и двамата започнаха да се хранят. Всъщност Кийт се чувстваше чудесно. Харесваше Чарли Адеър, харесваше му да обсъжда сериозни въпроси, харесваше скоча и пържолата си. Не можеше да си представи отново да живее тук, но знаеше, че би се върнал в разузнаването, някъде извън страната, може би на място, където наистина щеше да е от полза, но нямаше представа къде може да е това. По ирония на съдбата обаче се бе изкачил прекалено нависоко в йерархията, за да се занимава с оперативна работа, а ако откажеш на президента, недей и помисля за друга служба. И дори да успееше да получи назначение отвъд океана, нямаше да е честно да постъпи така с Ани. Двете й деца учеха в колеж в Охайо и семейството й живееше в Спенсървил. Кийт трябваше да започне да мисли като цивилен гражданин с лични отговорности и ангажименти.