Нельсон Демилль - Спенсървил

— Защо все още смятаме, че трябва да сме световни полицаи? — попита той.

— Защото все още разполагаме с милиони служители, милиони квадратни метри канцеларска площ и Конгресът ни е гласувал милиарди долари — без колебание отвърна Чарли. — Това няма нищо общо с идеализма, а само с канцеларската площ. Ако се оттеглим от световната сцена, Вашингтон ще се превърне в призрачен град и „Джоки Клъб“ ще бъде затворен.

— Доста цинична позиция. Можем да работим по вътрешни проблеми. Провинцията умира.

— Това не е за хора като нас. Би ли се съгласил да работиш във вътрешно министерство, в здравеопазването или в социалната служба?

— Не.

— Виждаш ли? Бих отказал, даже да ми предлагат повече пари и по-висок пост. Чарът на работата е в това да помагаш на чужденци или да ги прецакваш. — Чарли запали нова цигара. — Нали не си забравил последиците от мира? Уволниха те, за да можем наново да построим Америка с тези пари. Нищо подобно. Ние продължаваме да се опитваме да управляваме света. Искаме да управляваме света.

— Светът чудесно ще се оправи и без нас.

— Възможно е. Обаче кажи ми — щеше ли да се върнеш, ако Съветите продължаваха да представляват заплаха?

— Ако Съветите продължаваха да представляват заплаха, нямаше да ме уволнят.

— Отговори на въпроса ми.

— Да, щях.

Чарли кимна.

— Виждаш ли, Кийт, тайничко си нещастен, защото Студената война е свършила…

— Не.

— Изслушай ме. Ти посвети живота си на борбата с безбожните комуняги и много хора споделяха чувството ти, че вършиш добро. Ти си продукт на епохата, в която си израснал, продукт на провинцията. За теб това е като свещена война и ти беше на страната на Господ и ангелите. Ти беше един от ангелите. Сега сатаната и неговите легиони са победени, самите ние нахлухме в ада и освободихме поробените души. А после… Какво? Нищо. Родината ти няма нужда да я закриляш от силите на злото. Беше по-щастлив, когато дяволът беше жив и Белият дом бе основната цел на съветските ракети. Всеки ден си се събуждал във Вашингтон и си знаел, че си на предната линия и защитаваш слабите и уплашените. Трябваше да се видиш как всяка сутрин влизаш в кабинета си, трябваше да видиш огъня в очите си, когато ти казвах, че заминаваш отвъд океана. — Чарли угаси фаса си и продължи: — През последните няколко години приличаше на рицар, който е убил последния дракон, мотае се наоколо в лошо настроение и отказва да убие плъховете в избата, защото било под мъжкото му достойнство. Ти си роден и подготвен за Армагедон. Но тази битка е вече в миналото. Воювахме дълго, спечелихме жалка победа и вече никой не дава пукната пара за нас. Опитай се да откриеш нещо друго, което да те вълнува.

Кийт помълча малко, после отвърна:

— Всичко, което каза, е вярно. Въпреки че не искам да го чуя.

— Не ти казвам нещо, което не знаеш. Виж, трябва да образуваме подпомагана от държавата група, наречена „Хора без цел“.

Кийт се усмихна.

— Истинските мъже не членуват в такива групи. Те не споделят проблемите си с никого.

— Жена ми няма да се съгласи с теб. — Чарли се замисли за миг. — Понякога наистина ми се струва, че се нуждаем от психиатър. Като момчетата от Виетнам. Къде е триумфалният ни парад?

— Насочвам вниманието ти към Паметника на участниците в Студената война — отвърна Кийт.

— Няма такъв паметник.

— Тъкмо затова насочвам вниманието ти към него.

— Ясно. — Адеър се замисли, после каза: — Ужасно разочарование. Но трябва да се справим с него. Знаеш ли какво са правили рицарите между битките? Усъвършенствали са концепцията за романтичната и галантна любов. Мъжествеността ти не се накърнява, ако си влюбен, галантен и ухажваш жена.

— Известно ми е.

— Тя вълнува ли те?

— Да.

— Тогава не се отказвай.

Кийт го изгледа и попита:

— Ами работата?

— Остави я. На щита ти са нарисувани дракони. Недей да убиваш плъхове в избата. За да има с какво да те запомнят.

— Благодаря ти. Чарли.

Поръчаха си по още една чаша.

— Колко време отнема на важна личност като теб да осигури паспорт на друг човек? — попита Кийт.

Чарли разклати четвъртата или петата си водка.

— Може би няколко часа, ако всичко е наред. Ще позвъня на един приятел във външно министерство и ще задвижа нещата. За приятелката ти ли?

— Да.

— Къде отивате?

— Не зная. Сигурно в Европа.

— Трябва да ми кажеш, ако заминаваш някъде, закъдето ти трябва виза. Мога да ти я уредя за един ден.

— Благодаря.

Поръчаха си кафе, бренди и десерт. Наближаваше три, но в ресторанта все още имаше много хора. Удивително, помисли си Кийт, колко много от деловите проблеми на тази страна се решаваха на обеди, коктейли и вечери. Надяваше се, че главите на всички останали са много по-ясни, отколкото неговата и на Чарли.