Б. Парис - Срив

И точно в този момент се появи Матю.

— Какво става? — попита той, когато влезе в кухнята. Погледна към мен. — Пак ли включи алармата? — После бързо заговори на полицайката: — Съжалявам, че отново сте били повикани. Има голяма вероятност жена ми да страда от ранна деменция.

Отворих уста да им кажа, че диагнозата ми е била само извънреден стрес, ала замълчах, защото в този момент това не беше важно.

— Не сме тук заради алармата — каза полицай Лоусън.

Той остави чантата си на пода и се намръщи.

— Е, тогава мога ли да попитам за какво става дума?

— Виждали ли сте това преди? — Полицай Томас протегна напред кухненската кърпа, от която съвсем явно се подаваше ножът.

Всички доловихме лекото му колебание.

— Не, защо, какво е това?

— Нож, господин Андерсън.

— Мили боже! — Матю звучеше шокиран. — Къде го намерихте?

— В градинския ви навес.

— В навеса ли? — Успя да си придаде изненадан вид. — А как е попаднал там?

— Това се опитваме да установим. Дали не бихме могли всички да седнем и да поговорим?

— Разбира се. Заповядайте.

Последвах останалите към всекидневната. С Матю се настанихме на дивана, а полицаите си придърпаха столове. Не знаех дали го направиха нарочно, но двамата седнаха точно срещу Матю, обграждайки го от двете страни, докато аз останах извън малкия им триъгълник.

— Мога ли да попитам кой е намерил ножа? — заинтересува се Матю.

— Съпругата ви — отговори полицай Лоусън.

— Трябваха ми сандъчета за цветя, за да посадя няколко луковици — обясних аз. — Беше в едно от големите, увит в кухненска кърпа.

— Виждали ли сте тази кухненска кърпа? — Полицай Томас я показа на Матю.

— Не, никога досега.

Аз се засмях нервно.

— Това показва колко често миеш чиниите — изрекох в престорен опит да посмекча напрежението. — Имаме точно същата. Рейчъл ни я донесе от Ню Йорк.

— Ами ножа, господин Андерсън? — попита полицай Томас. — Виждали ли сте го преди?

— Не. — Матю категорично поклати глава.

— Тъкмо им казвах, че изглежда точно като онзи, който бях видяла да лежи встрани в кухнята онази неделна вечер — тихо се намесих аз.

— Вече сме говорили за това — уморено се смръщи Матю. — Тогава беше видяла кухненския ни нож, помниш ли?

— Не, не беше нашият, беше много по-голям.

— Мога ли да ви попитам къде бяхте в нощта на седемнайсети юли, петък, господин Андерсън? — заинтересува се полицай Томас.

— Не съм сигурен, че си спомням толкова далеч назад — изпъшка Матю и се засмя леко. Но никой не сподели смеха му.

— Това е онази нощ, когато бях излязла с колегите от училището — услужливо му напомних аз. — Имаше буря.

— О, да — кимна той. — Бях тук, у дома.

— Напускали ли сте къщата?

— Не, имах мигрена и си легнах.

— Къде спахте?

— В стаята за гости.

— Защо там, а не в собственото си легло?

— Защото не исках Кас да ме събуди, когато се прибере. Вижте, какво става тук? Защо ме разпитвате по този начин?

Полицай Лоусън го изгледа в продължение на няколко секунди.

— Само се опитваме да установим някои факти — каза тя.

— Какви факти?

— В градинския ви навес е било намерено вероятното оръжие на престъплението, господин Андерсън.

Матю остана с отворена уста.

— Нали не намеквате сериозно, че мога да имам нещо общо с убийството на онази млада жена?

Полицай Томас го изгледа замислено.

— И коя млада жена имате предвид, господин Андерсън?

— Знаете отлично коя имам предвид! — Маската му започна да се пропуква и аз го загледах безстрастно, питайки се как съм могла изобщо да го обикна.

— Както казах, опитваме се да установим фактите. Господин Андерсън, познавате ли добре Рейчъл Барето?

Споменаването на Рейчъл го изненада. Той рязко вдигна очи.

— Не особено добре. Приятелка е на жена ми.

— Значи нямате връзка с нея.

— Какво? Не! Не мога да я понасям!

— Само че те видях да я целуваш — тихо се обадих аз.

— Не ставай смешна!

— Онзи ден, когато ти дойде неочаквано, деня, в който не можех да си спомня как да включа кафе машината, тогава те видях да я целуваш — повторих настоятелно.

— Не започвай пак — простена той. — Не може непрекъснато да си измисляш неща, Кас.

Ала съмнението се бе промъкнало в погледа му.

— Мисля, че е най-добре да продължим в участъка — намеси се полицай Томас, притеснен, че разследването на убийството се превръща в домашен скандал. — Имате ли нещо против, господин Андерсън?

— Разбира се, че имам!