Б. Парис - Срив

— Тогава се опасявам, че ще трябва да ви призова.

— Да ме призовете ли?

Обърнах се към тях с болка на лицето.

— Нали не мислите наистина, че той е убил Джейн Уолтърс?

— Какво? — Матю изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Аз съм виновна — признах, кършейки пръсти. — Задаваха ми въпроси и сега се страхувам, че ще използват всичко, което им казах, срещу теб!

Той ме гледаше ужасен, докато полицай Томас му рецитираше правата. Когато свърши, аз започнах да хлипам звучно, сякаш сърцето ми бе разбито. И внезапно осъзнах, че вече не се преструвам, защото сърцето ми наистина бе разбито и не само от Матю, но и от Рейчъл, която бях обичала като сестра.

Отведоха го и след като затворих вратата след тях, избърсах сълзите си, защото още не бях приключила.

Сега беше ред на Рейчъл.

Набрах номера й. Имах намерение само да поговоря с нея по телефона, но докато чаках да вдигне, реших да я поканя, защото щеше да е много по-забавно да й кажа всичко в лицето. Много по-удовлетворяващо щеше да бъде да видя реакцията й, отколкото само да я чуя.

— Рейчъл, можеш ли да дойдеш? — през сълзи я помолих аз. — Много искам да поговоря с някого.

— Тъкмо си тръгвам от работа — отговори тя. — Така че мога да бъда при теб след около четирийсет минути, в зависимост от трафика. — За пръв път успях да доловя и намек за досада в гласа й. Явно смяташе, че отново ще почна да й се оплаквам как убиецът ме преследва.

— Благодаря ти — облекчено въздъхнах аз. — Моля те, побързай.

— Ще се постарая.

Рейчъл затвори и си я представих как праща съобщение на Матю, защото може би вече си беше купила нов телефон. Но след като го бяха задържали, едва ли щеше да се свърже с него.

Тя пристигна след около час може би заради трафика, а може би защото искаше да ме остави да се притеснявам още малко.

— Какво става, Кас? — попита веднага щом й отворих вратата. — Нещо с Матю ли?

Изглеждаше притеснена, което означаваше, че съм била права и че след телефонния ни разговор се е опитвала да се свърже с него.

— Откъде знаеш? — попитах аз, придавайки си изненадан вид.

— Ами нали каза, че трябва да говориш с някого и аз предположих, че нещо се е случило — обясни тя разтревожена. — И си помислих, че може да е свързано с Матю.

— Права си, с него е — кимнах аз.

— Да не му се е случило нещо, катастрофа ли… — Рейчъл не можеше да скрие паниката си.

— Не, нищо подобно. Искаш ли да седнем?

Тя ме последва в кухнята и се настани срещу мен.

— Просто ми кажи какво е станало, Кас.

— Арестуваха Матю. Полицаите дойдоха и го отведоха на разпит. — Погледнах я отчаяно. — Какво ще правя, Рейчъл?

Тя ме гледаше втренчено.

— Арестуван ли е?

— Да.

— Но защо?

Закърших ръце.

— Аз съм виновна. Записаха си всичко, което им казах, и сега се боя, че ще го използват срещу него.

Тя ме изгледа студено.

— Какво имаш предвид?

Поех си дълбоко дъх.

— Този следобед, докато си работех в градината, намерих нож в навеса.

— Нож?

— Да — потвърдих аз, доволна, че тя пребледня като платно. — Толкова се уплаших, Рейчъл, беше ужасно. Изглеждаше точно като онзи на снимката… Сещаш се, нали, с който е била убита Джейн. Не знам дали ти споменах, знаеш как съм с паметта, ала една вечер, докато ти беше в Сиена, забелязах огромен нож да лежи на пода в кухнята. А когато повиках Матю да дойде да го види, той беше изчезнал. Затова, когато намерих ножа в навеса, реших, че убиецът може да го е скрил там. Обадих се на полицията…

— Защо не позвъни на Матю? — прекъсна ме разтреперана тя.

— Защото той не ми повярва предния път и се тревожех, че и сега ще постъпи така. А и бездруго беше на път за вкъщи.

— И какво стана? Защо го арестуваха?

— Ами полицаите дойдоха и започнаха да ми задават всякакви въпроси за това къде е бил в нощта на убийството…

Рейчъл внезапно доби изплашен вид.

— Нали не намекваш, че го обвиняват за убийството на Джейн?

— Знам, истинска лудост е… Работата е там, че той наистина няма алиби за онази нощ. Аз бях навън, в Касъл Уелс — беше краят на срока и бяхме на вечеря с колегите, а той беше тук сам-самичък. Така че може да е излизал. Или поне така смятат полицаите.

— Но той е бил тук, когато си се върнала, нали?

— Да, но не го видях. Имаше мигрена и си беше легнал в стаята за гости, за да не го събудя, когато се прибера. Но виж, Рейчъл, има нещо, за което трябва да те попитам. Нали се сещаш за кухненската кърпа, която ми донесе от Ню Йорк, онази със Статуята на свободата на нея? Беше ми споменала, че си купила същата и за себе си. — Тя кимна.