Б. Парис - Срив

Гръмотевиците затътнаха още докато се сбогувахме на раздяла за предстоящата лятна ваканция. Мощен трясък отекна наблизо и накара Кони да подскочи. Джон се засмя, а горещият въздух наоколо сякаш се сгъсти.

— Трябва да побързаш! — викна той.

Махнах набързо и затичах към колата си. В мига, в който я приближих, телефонът ми звънна, приглушено, защото беше в чантата. По мелодията познах, че е Матю.

— Тръгвам — казах му, докато опипвах в мрака за дръжката на вратата. — Тъкмо се качвам в колата.

— Вече се прибираш? — долетя удивеният му глас. — Мислех, че ще отидеш при Кони.

— Така смятах, но мисълта как ме чакаш е твърде изкусителна — шеговито подхвърлих. После долових сухотата в тона му. — Наред ли е всичко? — попитах.

— Да, само дето имам ужасна мигрена. Започна преди около час и става все по-зле. Затова се обаждам. Имаш ли нещо против да си легна?

Усетих как въздухът направо лепне по кожата ми и се сетих за приближаващата буря. Още не прикапваше, ала инстинктът ми подсказваше, че скоро ще завали.

— Разбира се, че нямам. Взе ли някакво хапче?

— Да, но засега няма особен ефект. Мислех си да легна в стаята за гости, така че ако заспя, да не ме събудиш, щом се върнеш.

— Добра идея.

— Не ми се ще да си лягам, без да съм сигурен, че си се прибрала жива и здрава.

Това ме накара да се усмихна.

— Няма проблем, ще ми отнеме само четирийсет минути. Освен ако не мина през горичката, по „Блекуотър лейн“.

— Да не си посмяла! — извика той и направо усетих как го прониза болка от повишаването на тона. — О, това беше болезнено — изстена Матю и аз потръпнах съчувствено. Той снижи глас: — Кас, обещай ми, че няма да се върнеш по този път. Първо, не ми харесва да шофираш сама през гората нощем, а и наближава буря.

— Добре — побързах да се съглася, докато се намествах на шофьорското място, оставяйки чантата си на съседната седалка.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Пъхнах ключа и превключих на скорост, а телефонът вече се бе сгорещил между рамото и ухото ми.

— Карай внимателно — напомни ми той.

— Разбира се. Обичам те.

— Аз повече те обичам.

Прибрах телефона в чантата си, усмихвайки се на настоятелността му. Докато маневрирах да изляза от паркинга, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло. „Почва се“, помислих си.

Когато стигнах до магистралата, вече валеше като из ведро. Озовах се зад огромен камион и чистачките ми не смогваха да почистят пръските, които хвърчаха изпод гумите му. Понечих да го изпреваря, но в същия миг светкавица прониза небето и спомняйки си детския навик, започнах да броя бавно наум. Придружаващият гръм отекна, когато стигнах до четири. Може би трябваше все пак да отида с останалите в дома на Кони. Там щях да изчакам бурята да отмине, докато Джон ни забавлява с шегите и историите си. Внезапно усетих угризение за болката в очите му, когато заявих, че няма да остана с тях. Не биваше да споменавам Матю. Трябваше да кажа, че съм уморена, както бе направила Мери, директорката ни.

Дъждът се превърна в порой и колите в бързата лента намалиха значително скоростта си. Сгъстиха се около малкото ми мини и изведнъж се почувствах притисната, така че отбих в лентата за по-бавна скорост. Наведох се напред, вторачих се в предното стъкло и мислено се помолих чистачките ми да заработят по-бързо. Някакъв камион ме подмина с грохот, после и друг и когато рязко се върна в моята лента, принуждавайки ме да натисна спирачки, реших, че е твърде опасно да остана на магистралата. Светкавица отново разкъса небето и веднага след това забелязах табелата за Нукс Корнър, малкото селце, където живеех. Черните букви на бял фон, осветени от фаровете и греещи като маяк в мрака, изглеждаха толкова примамливи, че в последния миг, преди да е станало твърде късно, отбих вляво и поех по прекия път, по който Матю не искаше да минавам. Зад мен се разнесе гневен рев на клаксон и звукът ме последва в непрогледния мрак през гората като някаква поличба.

Макар да бях включила на дълги светлини, едва виждах къде карам и мигновено съжалих за ярко осветената магистрала, която бях изоставила. Въпреки че тази отбивка денем беше красива — пресичайки горичка, изпъстрена със зюмбюли — острите й завои и падинки я превръщаха в изпитание в подобна нощ. Потръпнах от притеснение при мисълта за предстоящия път. Ала къщата ни беше само на петнайсет минути оттук и ако запазех самообладание и не правех резки маневри, скоро щях да съм у дома. И все пак леко настъпих газта.