Б. Парис - Срив

…жена е била открита мъртва в колата си на „Блекуотър лейн “ в ранните часове на утрото. Обстоятелствата около смъртта й са подозрителни. За момента няма разкрити никакви подробности, но полицията съветва живеещите в района да бъдат бдителни.

Дъхът ми секна от ужас. Обстоятелствата около смъртта й са подозрителни . Думите отекваха в банята. Не казваха ли така, когато полицията подозираше убийство? Сковах се от страх при мисълта, че бях там, на същото място… Дали и убиецът се е крил в храстите, чакайки удобна възможност да нападне? Ако аз се бях изпречила на пътя му, сега можеше да съм на мястото на жертвата. Предположението ме накара да залитна. Пресегнах се сляпо към рафта за кърпите и си наложих да дишам дълбоко и равномерно. Сигурно наистина съм била луда, че да тръгна през онази гора снощи.

В спалнята набързо облякох черна памучна рокля, която намерих в купчината дрехи, оставени на стола. Слязох на долния етаж и миризмата на пържени наденички ме накара да преглътна преди още да отворя вратата на кухнята.

— Реших да отбележим началото на ваканцията ти с богата закуска — заяви Матю.

Изглеждаше толкова щастлив, че се насилих да се усмихна, понеже не исках да му развалям настроението.

— Чудесно. — Прищя ми се да му разкажа за снощните преживелици, да му споделя, че можеше аз да бъда убитата и така да се разтоваря от ужаса, който едва задържах в себе си… Но ако му признаех, че съм пътувала през гората, особено след като ме беше предупредил да не го правя, той щеше страшно да се ядоса. Щеше да се почувства като мен — стреснат от онова, което е можело да ми се случи, ужасен от мисълта, че съм се изложила на опасност.

— Е, кога смяташ да пазаруваш? — попита Матю.

Беше със сива тениска и тънки памучни шорти и по всяко друго време щях да си помисля каква късметлийка съм, че съм с него. Ала сега едва смеех да го погледна, сякаш тайната ми бе жигосана върху кожата ми.

— Веднага след закуска. — Загледах се през прозореца към градината зад къщата, мъчейки да се успокоя от красотата й, но мислите ми все се връщаха към предната вечер, когато си бях тръгнала с колата. А тя бе жива в онзи момент…

— Рейчъл с теб ли ще е? — Гласът на Матю ме върна в реалността.

— Не. — Изведнъж обаче това ми се стори страхотна идея: така щях да й споделя какво се е случило снощи и колко съсипана се чувствам. — Всъщност идеята ти е добра. Ще й се обадя и ще я попитам дали може да дойде с мен.

— Не се бави — каза той. — Закуската е почти готова.

— Само минутка.

Излязох в коридора и отидох до стационарния телефон, тъй като в къщата имахме мобилна връзка само на горния етаж. Позвъних и мина известно време, преди Рейчъл да вдигне. Гласът й бе леко дрезгав и сънен.

— Май те събудих — казах със съжаление, защото едва сега си спомних, че вчера се бе върнала от пътуването до Ню Йорк.

— Имам чувството, че е посред нощ — измърмори сърдито тя. — Колко е часът?

— Девет и половина.

— Значи наистина е среднощ. Получи ли съобщението ми?

Въпросът ме стресна и за миг замълчах, колебаейки се в отговора.

— Да, но още не съм купила нищо за Сузи.

— А защо?

— Бях много заета — побързах да обясня, спомняйки си, че по някаква причина Рейчъл смята как явно двете ще поднесем общ подарък. — А и реших да изчакам до днес, в случай че променим решението си за това какво ще й купим — добавих аз с надеждата да ми подскаже какво сме решили.

— Защо да го променяме? Всички бяха съгласни, че твоята идея е най-добра. Освен това партито е довечера, Кас!

Това „всички“ ме стресна.

— Е, човек никога не знае — опитах се да се измъкна. — А какво ще кажеш да дойдеш с мен?

— С удоволствие, но съм толкова изморена заради часовата разлика…

— Ами ако те черпя един обяд?

Последва мълчание.

— В „Костело“ ли?

— Разбрахме се. Да се видим в кафенето на „Фентънс“ и ще черпя и кафе.

Чух я как се прозява, а после долових шумолене на завивки.

— Може ли да си помисля?

— Не, не може — отсякох аз. — Хайде, ставай от леглото. Ще се видим там.

Затворих телефона и с поолекнало сърце изтиках от съзнанието си подаръка на Сузи. След новините от сутринта тази тревога ми се струваше доста дребнава.

Върнах се в кухнята и седнах до масата.

— Как ти се струва? — попита Матю и сложи пред мен чиния с наденички, бекон и яйца.

Струваше ми се, че изобщо не бих могла да изям всичко това, но се усмихнах насърчително.

— Страхотно! Благодаря.