Б. Парис - Срив

— Това за мен ли е? — попитах с обнадежден поглед.

— Разбира се.

Приседнах в леглото, наместих се удобно и облегнах глава на възглавниците. Любимата ми весела песничка „Чудесен ден“ звучеше по радиото от долния етаж и в добавка към очакващата ме ваканция от шест седмици животът ми изглеждаше прекрасен.

— Благодаря — казах любезно и взех чашата от ръцете му. — Успя ли да се наспиш?

— Спах като пън. Съжалявам, че не можах да те изчакам. Как се прибра?

— Без проблеми. Макар че ме застигна ужасна буря, с гръмотевици и дъжд…

— Е, слънцето отново грее тази сутрин. — Матю ме побутна леко, за да му направя място. Отместих се, внимавайки да не разлея чая си, и той приседна на леглото до мен. Вдигна ръка и аз се облегнах на рамото му. — Някаква жена е била намерена мъртва недалеч оттук — каза го толкова тихо, че едва го чух. — Преди малко го съобщиха в новините.

— Това е ужасно. — Оставих чашата на нощното шкафче и се обърнах с лице към него. — Като казваш недалеч оттук, какво имаш предвид? В Браубъри ли?

Той отметна кичур коса от челото ми, докосвайки ме нежно с пръсти.

— Не, по-близо, някъде по пътя, който минава през гората към Касъл Уелс.

— Кой път?

— Знаеш кой, „Блекуотър лейн“. — Той се наведе да ме целуне, но аз се отдръпнах назад.

— Престани, Матю.

Изгледах го с разтуптяно сърце, което бясно заблъска в гърдите ми като птица в клетка. Очаквах да се засмее, да ми каже, че знае как съм се прибрала по този път снощи и сега само ме будалка. Но той се намръщи.

— Така е, ужасно е…

Изгледах го с тревога.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Беше искрено учуден. — Защо да си измислям подобно нещо?

— Само че… — Внезапно започна да ми се повдига. — Как е починала? Съобщиха ли нещо?

Матю поклати глава.

— Не, само, че била в колата си.

Извърнах се, така че да не може да види лицето ми. Няма как да е била същата жена, казах си, абсурдно е.

— Трябва да ставам — изрекох хладно, когато ръцете му отново ме прегърнаха. — Ще ходя да пазарувам.

— Какво?

— Подарък за Сузи. Още нищо не съм й купила, а партито е довечера. — Смъкнах крака от леглото и станах.

— Та толкова ли е спешно? — възропта той. Но аз вече бях излязла от стаята, вземайки телефона си.

В банята заключих вратата и пуснах душа, за да заглуша онзи глас в главата ми, който не спираше да повтаря: жената, намерена мъртва, е същата, която бях подминала с колата си снощи. Изпаднала в паника, приседнах на ръба на ваната и влязох в нета, търсейки информация. В рубриката „Горещи новини“ на Би Би Си нямаше подробности. Пишеше само, че жена е била намерена мъртва в автомобила си близо до Браубъри в Съсекс. Това значеше ли, че се е самоубила? Предположението беше ужасяващо.

Мислите ми препускаха, мъчейки се да осъзная станалото. Ако е била същата жена, вероятно не е била закъсала с колата, а е спряла в отбивката нарочно, защото мястото е изолирано и е нямало кой да я безпокои. Това би обяснило защо не бе примигнала с фаровете, търсейки помощта ми. И защо, щом ме погледна през прозореца, не ми даде знак да спра, както сигурно би направила, ако автомобилът й се беше развалил. Тръпки полазиха тялото ми. Сега, когато слънцето струеше през прозореца на банята, ми се струваше немислимо, че не бях се върнала да проверя как е. Ако го бях сторила, нещата вероятно щяха да се развият по друг начин. Тя можеше и да ми каже, че всичко е наред, да се престори, че е закъсала с колата и че някой ще дойде всеки момент да й помогне. Но тогава щях да й предложа да изчакам с нея, докато помощта пристигне. А ако бе настояла да си тръгна, щях да заподозра нещо, да я накарам да си поговорим — и сега можеше да е жива. Трябваше поне да се обадя в полицията… Ала заради съобщението на Рейчъл и подаръка, който явно се очакваше да съм купила за Сузи, напълно бях забравила за непознатата.

— Ще се бавиш ли още вътре, скъпа? — Гласът на Матю долетя от другата страна на вратата.

— Излизам след минутка! — викнах, за да ме чуе въпреки шуртенето на водата, която напразно изтичаше в канала.

— Тогава ще приготвя закуската.

Свалих си пижамата и се пъхнах под душа. Водата беше гореща, но не достатъчно, че да измие парещата вина, която изпитвах. Търках енергично тялото си, опитвайки да не мисля как жената развива капачето на флакон с хапчета и ги изтърсва в ръката си, как ги поднася към устата си и преглъща с вода. Какви ли тегоби е преживяла, за да реши да посегне на живота си? И докато е умирала, дали и за миг е съжалила за стореното? Потръпвайки от ужасните си мисли, спрях водата и излязох от душкабината. Внезапната тишина ме смути и затова потърсих радио на телефона си, надявайки се да чуя някоя весела, изпълнена с надежда песен, която да ме откъсне от мрачната картина, рисувана от въображението ми.