Б. Парис - Срив

Той се настани до мен и взе ножа и вилицата си.

— Как е Рейчъл?

— Добре е. Ще дойде с мен. Погледнах чинията си, чудейки се как ще мога да уважа усилията му. Хапнах няколко залъка, но стомахът ми се разбунтува, затова само порових с вилицата в останалата храна и след известно време се отказах. Много съжалявам — изпъшках, оставяйки приборите. — Още ми е тежко след снощната вечеря.

Той се пресегна и набоде една от наденичките.

— Ще бъде жалко да се похаби — заяви с широка усмивка.

— Вземи ги всичките.

Сините му очи се бяха вторачили в моите и не ми даваха да извърна поглед.

— Добре ли си? Изглеждаш твърде тиха.

Примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите, които напираха в очите ми.

— Не мога да спра да мисля за онази жена — признах. Изпитах такова облекчение, че мога да говоря за това, та думите сами изскочиха от устата ми. — По радиото казаха, че полицията смята смъртта й за подозрителна.

Той отхапа от наденичката.

— Това значи, че е била убита.

— Така ли? — възкликнах престорено.

— Обичайно така говорят, докато не бъде направена пълна съдебна експертиза. Господи, колко е ужасно. Просто не мога да разбера защо е поела риска да тръгне през гората нощем. Естествено, нямало е как да знае, че ще бъде убита, но все пак…

— Може да е закъсала — предположих колебливо, стиснала ръце под масата.

— Ами сигурно. Защо иначе да спре на такъв пуст път? Горката, вероятно е била адски уплашена. Сред дърветата няма мобилен сигнал, затова може би се е молела някой да мине и да й помогне. А виж какво е станало, когато този някой се е появил.

Бях толкова шокирана от думите му, че едва си поемах дъх. Сякаш ме бяха полели с кофа ледена вода, за да се събудя и осъзная чудовищната си постъпка. Бях си казала, че тя вече се е обадила на някого за помощ — при все че знаех, че в гората няма обхват. Защо го бях направила? Понеже бях забравила ли? Или защото така можех да си тръгна с чиста съвест? Е, сега съвестта ми съвсем не бе чиста… Бях я оставила на съдбата й, бях я оставила да бъде убита.

Избутах стола си и станах.

— Най-добре да тръгвам — казах и посегнах да събера празните чаши от масата. Молех се Матю да не ме попита отново дали съм добре. — Не искам да карам Рейчъл да ме чака.

— Защо, кога ви е срещата?

— В единайсет. Но нали знаеш колко е оживено в града в събота.

— Правилно ли чух, че ще обядвате заедно?

— Да. — Целунах го леко по бузата, нетърпелива да тръгна. — Ще се видим после.

Грабнах чантата си и взех ключовете от масичката в коридора. Матю ме изпрати до вратата с препечена филийка в ръка.

— А би ли могла да вземеш сакото ми от химическото чистене? Така ще мога да го облека довечера.

— Разбира се, у теб ли е бележката?

— Да, чакай малко. — Той бръкна в портфейла си и ми подаде розова бележка. — Платено е.

Пъхнах разписката в чантата си и отворих вратата. Слънчевите лъчи нахлуха вътре.

— Внимавай по пътя — извика той, докато влизах в колата.

— Разбира се. Обичам те.

— Аз те обичам повече!

Пътят към Браубъри вече беше натоварен. Нервно потрепвах с пръсти по волана. В бързината си да изляза от къщи не се бях замислила какво ще изпитам, щом отново се озова в колата, седнала на същата седалка, на която бях, когато видях непознатата. Опитвайки да избягам от тези мисли, помъчих да си спомня какъв подарък съм предложила за Сузи. Тя работеше в същата компания като Рейчъл, в администрацията. Когато Рейчъл бе споменала, че всички са се съгласили с моето предложение, вероятно имаше предвид тяхната групичка приятелки от работата. Последният път, когато се бяхме събирали с тях, беше преди около месец. И сега се досетих, че Рейчъл бе подхванала темата за партито за четирийсетия рожден ден на Сузи, възползвайки се от обстоятелството, че тя самата не можа да дойде с нас онази вечер. Дали тогава ми беше хрумнало какво да й подарим?

По някакво чудо намерих място за паркиране на улицата, недалеч от универсалния магазин „Фентънс“, и се отправих към чаения салон на петия етаж. Беше пълно с хора, но Рейчъл вече беше там, лесно различима в яркожълтата си рокля, привела тъмната си къдрава глава над мобилния телефон. На масата пред нея имаше две чаши кафе и внезапно ме обзе огромна благодарност заради това, че винаги се грижеше за мен. Пет години по-голяма, тя ми беше като сестра, която никога не съм имала. Майките ни бяха приятелки, ала нейната работеше дълги часове, за да се издържат двете, понеже съпругът й ги бе изоставил скоро след раждането на детето. Така Рейчъл прекара по-голямата част от детството си в нашата къща, а моите родители с обич я наричаха втората си дъщеря. Когато напусна училище на шестнайсет, за да започне работа, та майка й да може да намали темпото, тя се стараеше да идва на вечеря поне веднъж седмично. Беше особено близка с татко и тъгува по него, колкото и аз, когато почина, след като бе блъснат от кола пред дома ни. А когато мама се разболя и не можеше да остава сама, тя идваше да поседи с нея веднъж седмично, за да успея да пазарувам.