Б. Парис - Срив

Чакаше ме натоварен ден, но първо се насладих на закуската. Похапнах, без да бързам и с удивление установих колко е хубав животът без заплахата от мълчаливите обаждания, надвиснала над главата ми. Исках да получа ограничителна съдебна заповед, която да забрани на Матю и Рейчъл да ме доближават, след като бъдат освободени от ареста. Порових се в компютъра и установих, че съм в правото си да я поискам. Знаех, че ще ми е нужен правен съвет, затова се обадих на адвоката си и се уговорих да се видя с него преди обяд. А после звъннах на ключар и се погрижих да смени всички ключалки.

Докато той сменяше бравите, събрах вещите на Матю в големи найлонови торби, като се стараех да не мисля особено за онова, което правех и какво означаваше то. Но въпреки това бе емоционално натоварващо. В дванайсет отидох до Касъл Уелс с малкия черен телефон на Рейчъл в чантата ми и прекарах час и половина в разговор с адвоката ми. А той ми подсказа нещо, за което не бях се досетила: благодарение на съобщенията в телефона Матю можеше да бъде обвинен за моята „свръхдоза“. Когато си тръгнах оттам, отидох до дома на Рейчъл и оставих торбите с дрехите на Матю пред вратата й. След това отидох до полицейския участък и поисках да се видя с полицай Лоусън. Тя не беше на разположение, но пък ме прие полицай Томас. Дадох му телефона на Рейчъл, като му повторих това, което бях казала и на адвоката си, че съм го намерила сутринта в колата си.

И така, най-сетне се прибрах у дома, физически и психически изтощена. Изненадващо се оказах гладна, затова си отворих консерва доматена супа и я хапнах с препечени филийки и солен мармалад — любимите ми храни за утеха. После тръгнах да обикалям из къщата с чувството на пълна загуба, чудейки се как ще мога да продължа живота си, след като бях изгубила и съпруга си, и най-добрата си приятелка. Усещах се толкова смазана, толкова потисната, че изкушението да се смъкна на колене и да си изплача очите бе огромно. Но не му се поддадох.

Включих телевизора, за да видя новините в шест. Нямаше съобщение, че Матю и Рейчъл са били освободени, но въпреки това сърцето ми подскочи, когато на вратата се позвъни. Опитах да се успокоя, че не може да е Матю, защото щях да го чуя как се опитва да си отключи сам, ала въпреки това оставих веригата на вратата, когато я открехнах. Щом видях отвън полицай Лоусън, се почувствах така, сякаш пред мен стоеше стар приятел.

— Може ли да вляза? — попита тя.

Отидохме в кухнята и й предложих чаша чай. Явно беше дошла да ме предупреди, че Матю и Рейчъл скоро ще бъдат освободени от ареста или да ме пита как съм се сдобила с тайния й телефон

— Дойдох да ви благодаря — каза тя, докато вадех чаши от шкафа. — Без вашата помощ никога нямаше да разкрием убийството на Джейн толкова бързо.

Застинах, понеже съвсем не очаквах да чуя точно това. После бавно се обърнах с лице към нея:

— Знаете кой е убил Джейн, така ли?

— Да, имаме признание.

Смут замъгли съзнанието ми.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Вие ни доведохте дотук — повтори тя. — Много сме ви благодарни.

Аз съм ги довела дотук? Като в мъгла пристъпих към масата и се отпуснах на един стол.

— Бихте ли ме извинили за момент? — едва отроних аз.

Внезапно бях ужасена от онова, което бях сторила. Как можеше лекото разкрасяване на истината да има толкова опустошителни последици? В общи линии, бях натопила Матю за нещо, което не е извършил.

— Аз ще приготвя чая — предложи полицайката.

Наблюдавах я, докато слагаше пакетчетата в чашите, които бях зарязала, и трескаво премислях как да й обясня, че всъщност бях натопила Матю за убийството на Джейн. И че това беше като отмъщение заради онова, което ми беше сторил. Трябваше да взема назад думите си. И изтръпнах при мисълта, че ще ме обвинят в опит за възпрепятстване на правосъдието. Ала какво точно трябваше да отрека, след като всъщност за нищо не излъгах. Не бях видяла Матю, когато се бях прибрала в онази нощ, така че е възможно да не е бил в стаята. Но пък чак да е убил? Полицай Лоусън спомена, че разполагат със самопризнание, но защо Матю би признал за убийството на Джейн? Той дори не я познаваше.

— Не — прошепнах аз, мъчейки да се овладея. — Не е възможно. Вижте, по-рано днес оставих в участъка един мобилен телефон. Намерих го в колата си тази сутрин, докато отивах на среща с адвоката си. А когато го включих, открих, че с него Рейчъл е комуникирала с Матю. Ако прочетете съобщенията между тях…

— Прочетох ги — прекъсна ме полицай Лоусън. — Всички до едно.