Б. Парис - Срив

— Познавате ли тази кухненска кърпа? — попита полицаят.

Кимнах бавно.

— Една приятелка ми я донесе от Ню Йорк.

— Но никога преди не сте виждали този нож, така ли?

Поколебах се.

— Мисля, че може и да съм го виждала…

— Освен по телевизията — намеси се тихо полицай Лоусън.

Не можех да я виня, че ме мисли за малко глуповата след фиаското с алармата и чашата. Ала за момента ме устройваше да я оставя да си мисли така, защото ако от устата ми се изплъзнеше информация, която би могла да бъде използвана срещу Матю, нямаше да изглежда злонамерено.

— Да, освен по телевизията — потвърдих аз. — Беше преди около месец, в една неделя. Отидох в кухнята да заредя съдомиялната, преди да си легна и го видях да лежи встрани.

— Този нож ли? — попита полицаят.

— Възможно е. Видях го само за миг, защото докато извикам Матю да дойде, ножът вече беше изчезнал.

— Как така изчезнал?

— Ами тъй, нямаше го. Вместо това на мястото му стоеше малък кухненски нож. Но аз знаех, че съм видяла много по-голям и бях ужасно изплашена. Исках да ви се обадя, но Матю каза, че умът ми си прави шегички с мен,

— Бихте ли ми описали точно какво видяхте онази вечер, госпожо Андерсън? — Полицай Лоусън отново отвори бележника си.

Кимнах.

— Както вече споменах, отидох в кухнята да заредя съдомиялната и щом се наведох да сложа чиниите вътре, забелязах встрани огромен кухненски нож. Не бях го виждала преди, нямаме такъв… И толкова се уплаших, че единствената ми мисъл бе да изляза възможно най-бързо от кухнята. Затова изтичах в коридора и започнах да викам Матю…

— Къде беше съпругът ви в това време? — прекъсна ме полицайката.

Обвих ръце около раменете си, преструвайки се на изнервена. Тя ми се усмихна окуражително и аз си поех дълбоко дъх.

— Беше се качил на горния етаж да си легне преди мен. Изтича надолу по стълбите и аз му казах, че в кухнята има огромен нож. Личеше си, че не ми повярва. Помолих го да ви се обади, защото бях видяла снимка на ножа, използван за убийството, а този изглеждаше точно по същия начин. И затова бях ужасена, че убиецът може да е навън, в градината ни, или дори в къщата. Но Матю възрази, че първо иска да види ножа, затова отиде в кухнята, а после ме повика да погледна и аз. И когато погледнах, големият нож беше изчезнал, а на негово място имаше малък кухненски.

— Съпругът ви влезе ли вътре в кухнята или остана на прага?

— Не помня точно. Мисля, че остана до вратата, но се опасявам, че бях изпаднала в лека истерия в този момент.

— Какво направи след това той?

— Старателно огледа навсякъде в кухнята за ножа, но знаех, че го прави само за да ме успокои. И когато не го намери, каза, че сигурно съм се объркала.

— Мислите ли, че ви се е привидяло?

Категорично поклатих глава.

— Не.

— А какво смятате, че е станало?

— Мисля, че наистина имаше голям нож, но после някой се е вмъкнал през задната врата, докато аз разказвах на Матю за него и го е сменил с кухненския. Знам, че звучи глупаво, но вярвам, че е било точно тъй… И все още смятам така.

Полицай Лоусън кимна.

— Можете ли да ни кажете къде бяхте вие и съпругът ви в нощта на седемнайсети юли?

— Да, беше последният ден от срока, аз съм учителка в гимназията в Касъл Уелс… Тогава отидох на бар заедно с няколко от колегите в училището, където работя. Имаше голяма буря в онази нощ.

— А съпругът ви?

— Той беше тук, у дома.

— Сам ли?

— Да.

— По кое време се прибрахте?

— Сигурно е било около дванайсет без петнайсет.

— И мъжът ви беше тук?

— Спеше в спалнята за гости. Обади ми се тъкмо когато си тръгвах от Касъл Уелс, за да ми каже, че страда от мигрена и ще спи в гостната, за да не го събудя, когато се върна.

— Спомена ли нещо друго?

— Предупреди ме само да не се прибирам през гората по „Блекуотър лейн“. Каза, че наближава буря и по-добре да съм на главния път.

Тя размени поглед с полицай Томас.

— Значи, когато се прибрахте у дома, съпругът ви вече спеше в спалнята за гости?

— Да. Не съм проверявала стаята, защото вратата беше затворена и не исках да го притеснявам, но сигурно е бил вътре. — Лицето ми доби озадачен вид. — Къде другаде би могъл да бъде?

— А как ви се стори той на следващия ден, госпожо Андерсън? — продължи полицай Томас.

— Както обикновено. Аз излязох на пазар, а когато се върнах, той беше в градината. Беше напалил огън.

— Огън ли?

— Да, беше горил разни неща. Каза, че били клони, което ми се стори странно, понеже от бурята всичко би трябвало да е мокро. Ала той обясни, че са били под покривало. Обикновено не изгаря клоните навън, защото ги пазим за камината. Но каза, че тези не били подходящи.